— Представете си само — аз съм гола и съм се потопила цялата във водата, а машината на ръждивите унищожава моя бивак.
— Те защо не са кацнали? — попита Астрикс. — Не забелязаха ли нещата ти на брега?
— Мислех, че са ги видели.
— Рейнджърите вземат бегълци само от ливадите с орхидеи — обясни Давид. — Това е мястото за среща, което сме им посочили и за което бегълците знаят. Те не могат да приберат всеки, който им се изпречи, защото така неволно ще докарат шпионин при нас.
— Предполагам, че точно това не бихте искали — тихо се обади Толи.
— Все пак може да са по-внимателни с тези хеликоптери — каза Шай. — Един ден ще накълцат някой на парчета.
— На мен ли го казваш. Вихрушката от перката им едва не ми издуха сърфа — каза Толи. Освен това вдигна от земята спалния ми чувал и го запрати право във витлото. Стана на парчета. — Достави й удоволствие да види изумлението по лицата на слушателите си.
— Тогава къде спеше? — попита Крой.
— Не беше чак толкова лошо. Беше само за… — Толи спря точно навреме. В действителност прекара само една нощ без спален чувал, но в официалната версия беше живяла четири дни на поляните с орхидеи. — Беше доста топло.
— Тогава е най-добре да си вземеш нов чувал, преди да е станало време за лягане — каза Давид. — Тук е много по-студено, отколкото в полето с плевелите.
— Ще я заведа до търговския пункт — каза Шай. — Това е нашето място за обмяна на стоки, Толи. В случай че вземеш нещо, трябва да оставиш друго вместо заплащане.
Толи се размърда смутено на мястото си. Тя все още не можеше да свикне с мисълта, че тук за всяко нещо се плаща.
— Единственото, което имам, е СпагБол — каза тя.
Шай се усмихна.
— Това е отлично средство за размяна. Тук не можем да правим дехидратирана храна, освен сушени плодове, а да си на път с обикновена храна си е жива мъка. Затова СпагБол е като чисто злато.
След вечеря Шай я заведе до голяма барака близо до центъра на селището. Рафтовете вътре бяха пълни с неща, произведени в Мъглата, с изключение на един-два предмета, донесени от различни градове. Повечето градски вещи бяха износени и захабени, поправяни неведнъж, затова пък ръчно изработените стоки очароваха Толи. Тя прокара все още незаздравелите си пръсти по глинените гърнета, дървените сечива, смаяна, че всяко едно от тях има различна структура и тежест. Всичко тук изглеждаше толкова тежко и… внушително.
Един възрастен грозен държеше това място, но не изглеждаше толкова страшен като Шефа. Той извади всякакви вълнени завивки, одеяла и няколко сребристи спални чувала. Одеялата, шаловете и ръкавиците бяха красиви, боядисани в пастелни тонове и с прости шарки, но Шай настоя Толи да си вземе един от градските спални чували.
— По-леки са и лесно се сгъват. Много по-удобни са за експедиции.
— Естествено — каза Толи, опитвайки да се засмее. — Този ще свърши работа.
Тя размени дванайсет пакета СпагБол срещу спалния чувал, даде още шест за един ръчно плетен пуловер и остана с осем пакета. Не можеше да повярва, че пуловерът, кафяв с бледочервени райета и зелени точки, струва два пъти по-евтино от спалния чувал, който беше протрит и с кръпки.
— Имаш късмет, че не си загубила пречиствателя — каза Шай, докато се връщаха обратно. — Такова нещо е невъзможно дори да купиш тук.
Толи ококори очи.
— А какво става, когато се развалят?
— Ами тук казват, че водата от потоците може да се пие и без да се пречиства.
— Ти се шегуваш.
— Хич. Много от по-възрастните мъгляни го правят — отговори Шай. — И даже да имат пречиствател, не ги е грижа за него.
— Пфу!
Шай се изкиска.
— Да бе, без майтап. Но ти винаги можеш да използваш моя.
Толи сложи ръка на рамото на Шай.
— Същото важи и за моя.
Шай забави крачка.
— Толи…
— Какво?
— Ти се канеше да ми кажеш нещо в библиотеката, преди Шефа да ти се развика.
Стомахът на Толи се сви. Тя се дръпна назад и ръката й инстинктивно посегна към медальона на врата й.
— Аха — каза Шай. — Явно става дума за колието.
Толи кимна, но не знаеше как да започне. Тя все още не беше активирала медальона, а след разговора с Давид вече се съмняваше, че е способна да го направи. Може би ако се върне след месец в града, прегладняла и с празни ръце, д-р Кейбъл щеше да се смили над нея.