— Аз… — Толи затвори очи. — Просто казвам, че мъгляните наистина трябва да внимават.
— Добре, де, така е. Не казвам, че трябва да шумим и да привличаме вниманието. Но защо хора като мен и теб, които искат да живеят по различен начин, да не могат да дойдат тук? Никой няма правото да ни задължава да ставаме красиви, нали така?
— Може би се тревожат за нас, защото сме още деца.
— Ето това е проблемът на градовете, Толи. Всички там са деца, обгрижвани, зависими и красиви. Точно както ни учат в училище: големите очи означават уязвимост. Но нали ти сама ми каза, че един ден човек все пак трябва да порасне.
Толи кимна.
— Разбирам какво искаш да кажеш — грозните тук са много по-зрели. По лицата им си личи.
Шай дръпна Толи да спре и се втренчи в лицето й за миг.
— Чувстваш се виновна, нали?
Толи отвърна на погледа й, но не можа да проговори. Внезапно се почувства като гола в студения нощен въздух, сякаш Шай можеше да прозре лъжите й.
— Какво? — едва успя да произнесе тя.
— Виновна. И то не само защото си казала на още някого за Мъглата, а защото има опасност и онези да дойдат дотук. Сега, когато видя Мъглата, вече не си сигурна, че това ще е за наше добро. — Шай въздъхна. — Знам, че на пръв поглед тук нищо не е както трябва, пък и се иска много здрава работа. Но мисля, че един ден и на теб ще ти хареса.
Толи сведе поглед, чувствайки как в очите й напират сълзи.
— Не е това. Е, може и донякъде да си права. Просто не знам дали ще мога… — Гърлото й се стегна и тя не успя да продължи. Ако произнесе само още една дума, трябва да признае цялата истина на Шай: че е шпионин, предател, изпратен тук, за да разруши всичко.
И че Шай е била глупачката, която й е показала пътя.
— Ей, всичко е наред! — Шай взе Толи в прегръдките си и нежно я залюля, когато тя се разплака. — Извинявай. Нямах намерение да ти стоваря всичко това наведнъж. Но усещам, че между нас не е същото, откакто си дошла. Имам чувството, че даже не искаш да ме погледнеш.
— Трябва да ти разкажа всичко.
— Шштт! — Толи почувства пръстите на Шай, които галеха косата й. — Радвам се, че си тук.
Толи остави сълзите да текат свободно и зарови лице в грубия вълнен ръкав на новия си пуловер, търсейки закрила в топлата прегръдка на Шай и в същото време изгаряйки от вина при всеки жест на внимание от нейна страна.
Една част от Толи беше доволна, че е дошла тук и е видяла всичко това. Можеше да прекара целия си живот в града и изобщо да не разбере за този различен свят. Другата й половина обаче продължаваше да съжалява, че не е активирала медальона още с идването си в Мъглата. Така всичко щеше да е много по-лесно.
Но вече няма връщане назад. Трябваше да избира дали да предаде хората от Мъглата, или не, осъзнавайки какво ще причини това на Шай, на Давид, на всички останали.
— Всичко е наред, Толи — прошепна Шай. — Всичко с теб ще бъде наред.
Подозрения
С течение на времето Толи влезе в ритъма на Мъглата.
Имаше нещо успокоително в изтощителната физическа работа. През целия си живот Толи беше страдала от безсъние, прекарвайки будна по цели нощи, докато обмисляше реални и въображаеми аргументи срещу нещата, които искаше да промени. Но тук, в Мъглата, съзнанието й се изключваше в мига, в който главата й докосне възглавницата, която дори не беше възглавница, а новият й пуловер, натъпкан в памучна калъфка.
Толи все още не знаеше колко дълго ще остане. Все още не беше взела решение дали да активира медальона, но знаеше, че ако непрекъснато мисли за това, накрая ще полудее. Ето защо реши да освободи съзнанието си от този въпрос. Един ден ще се събуди и ще си даде сметка, че не може да прекара целия си живот като грозна, независимо какво ще й коства това и дали ще нарани някого с решението си… Но засега д-р Кейбъл можеше да почака.
В Мъглата не беше никак трудно да забрави проблемите си. Животът тук се оказа много по-интензивен от този в града. Къпеше се в толкова студена река, че всеки път скачаше с вик в нея; храната, която взимаше направо от огъня, беше толкова гореща, че на езика й излизаха мехури, което в града никога не можеше да й се случи. Освен това й липсвате шампоанът, който не люти на очите, тоалетната (за свой ужас вече знаеше какво е „отходно място“), но най-вече усещаше липсата на медицински спрей. Независимо от мехурите по ръцете обаче, сега Толи се чувстваше по-силна от всякога. Вече можеше цял ден да се труди здравата на железопътната линия, а после да се състезава с Шай и Давид, сърфирайки обратно към селището с раница на гърба, която е така натъпкана със старо желязо, че допреди месец дори не би си помислила да я вдигне! От Давид се научи как да си кърпи дрехите с игла и конец, как да различава влечугите от тяхната плячка и даже как се чисти риба, което се оказа не толкова неприятно, колкото да я режеш в часовете по биология.