Красотата на Мъглата също проясни ума й от тревогите. Всеки нов ден променяше планината, небето и долината, като ги правеше завладяващи по един съвсем нов и различен начин. Поне природата не се нуждаеше от операция, за да стане красива. Тя просто си беше такава.
Един ден на път към железопътната линия Давид приближи сърфа си до нейния. Летя мълчаливо така известно време, вземайки познатите завои с присъщата си грация. Преди две седмици тя беше разбрала, че дрехата му наистина е направена от животински кожи, от кожите на мъртви животни, но постепенно свикна с тази мисъл. Мъгляните ловуваха, но постъпваха като рейнджърите, убивайки само онези видове, които не бяха естествена популация в тази част на света, или пък не подлежаха на контрол благодарение намесата на ръждивите. Дрехата сигурно би изглеждала нелепо върху всеки друг заради произволно подбраните парчета. Но тя по странен начин отиваше на Давид, сякаш животът му сред дивата природа го беше превърнал в част от нейната фауна и дивите животни му бяха дарили кожите си за дреха. И сигурно не беше чак толкова лошо, че сам си я е ушил.
Той внезапно проговори.
— Имам подарък за теб.
— Подарък ли? Наистина?
Толи вече беше научила, че тук, в Мъглата, нищо не губи стойността си с времето. Нито една вещ не се изхвърля или изоставя, независимо дали е стара или счупена. Всичко се поправяше, ремонтираше и рециклираше и ако някой от мъгляните вече не можеше да го използва, то се продаваше на друг. Малко бяха нещата, с които мъгляните се разделяха с лека ръка.
— Да, наистина. — Давид се приближи още повече и й подаде малко пакетче.
Тя го разгъна, следвайки познатия път над потока почти без да гледа. Вътре имаше чифт ръкавици, ръчно направени от светлокафява гладка кожа.
Тя пъхна в джоба си ярката градска опаковъчна хартия, после надяна ръкавиците на изранените си ръце.
— Благодаря ти! Идеални са!
Той кимна.
— Направих ги, когато бях горе-долу на твоите години. Сега обаче са ми малко тесни.
Толи се усмихна и й се прищя да го прегърне. Когато и двамата разпериха ръце, за да вземат един остър завой, тя стисна за секунда неговата.
Щом ги сложи, Толи установи, че ръкавиците са меки и еластични, а кожата по дланите е износена от дългогодишна употреба. Белите линии на пръстите сочеха къде точно са се падали фалангите на Давид.
— Прекрасни са!
— Хайде, стига — каза Давид. — Не е като да са вълшебни.
— Така е, но в тях има… нещо. — История, внезапно прозря Толи. В града тя притежаваше много неща, на практика всичко, което пожелаеше, идваше от стената. Но градските вещи бяха за еднократна употреба, лесно заменими, също толкова лесни за комбиниране, както бяха тениската, сакото и полата от униформата на общежитието. Тук, в Мъглата, вещите остаряваха и разказваха своята история чрез драскотините, петната и протритите места по тях.
Давид се засмя тихичко, увеличи скоростта и настигна сърфа на Шай в началото на групата.
Когато стигнаха железопътната линия, Давид обяви, че този ден ще работят на по-голям участък с вибротриони, за да си разчистят път през гъстата растителност, покрила металните релси.
— Ами дърветата? — попита Крой.
— Какво за дърветата?
— Тях да сечем ли? — запита Толи.
Давид сви рамене.
— Шубраци като тези не стават за нищо, но въпреки това няма да ги оставим неизползвани. Ще ги отнесем в Мъглата за подпалки на огъня.
— За огъня? — повтори Толи. Обикновено мъгляните сечаха дървета само в долината, не и в другите части на планината. Дърветата растяха тук от десетилетия, а Давид искаше да ги използва, само за да си приготви храна! Тя погледна към Шай за подкрепа, но приятелката й благоразумно запази неутралитет. Вероятно беше съгласна с Толи, но не искаше да спори пред всички с Давид за това как да ръководи собствения си проект.
— Точно така, за огъня — отговори той. — А когато отнесем релсите, пак ще залесим. Този път обаче ще засадим редици с полезни дървета на мястото на железопътната линия.