Шай не й продума цял следобед и Толи не знаеше какво да каже на Крой, затова двамата работиха мълчаливо до края на деня. Медальонът на д-р Кейбъл сякаш ставаше все по-тежък и стягаше врата й като пълзящите растения, корените и храстите, запушили железопътната линия. Имаше чувството, че всички в Мъглата разбираха значението му: символ на нейното предателство.
Толи се запита дали би могла да остане след всичко това. Крой вече подозираше каква е всъщност и беше само въпрос на време всички останали да се досетят. Цял ден една ужасяваща мисъл не й даваше мира: може би Мъглата беше нейният истински дом, но тя го загуби, защото дойде тук като шпионин.
А сега на всичко отгоре се озова между Давид и Шай. Без дори да прави усилие, тя нарани най-добрата си приятелка. Беше като ходеща отрова и убиваше всичко, до което се докоснеше.
Сети се за орхидеите, превзели поляните в долината, които изцеждаха живота от останалите растения и изсмукваха силите на почвата, егоистични и неудържими. Толи Янгблъд беше плевел. Но за разлика от орхидеите дори не беше красива.
Тъкмо привършваше вечерята си, когато Давид седна срещу нея на масата.
— Здрасти.
— Здрасти. — Тя някак успя да се усмихне. Въпреки всичко за нея беше облекчение да го види. Докато се хранеше сама на масата, си припомни дните след рождения си ден, хваната в капана на грозотата, когато всички очакваха да е вече красива. Днес за първи път, откакто беше дошла в Мъглата, се почувства отново грозна.
Давид се протегна през масата и докосна ръката й.
— Толи, съжалявам.
— Ти съжаляваш?
Той обърна ръката й с дланта нагоре, за да разгледа новите мехури.
— Забелязах, че не носиш ръкавиците. Не и след обяда с Шай. Не ми беше трудно да се досетя защо.
— А, това ли. Не е защото не ги харесвам. Просто не мога повече да ги нося.
— Да, знам. Вината е моя. — Той огледа препълнената трапезария. — Може ли да излезем от тук? Имам да ти кажа нещо.
Толи кимна, усети студенината на медальона около врата си и си спомни обещаното пред Шай.
— Добре. Аз също имам да ти казвам нещо.
Тръгнаха през Мъглата, покрай готварските огньове, сега потушени с лопати пръст; прозорците грейваха един след друг, осветени от пламъка на свещи и електрически крушки, а няколко млади грозни преследваха едно избягало пиле. Двамата изкачиха баира, откъдето Толи за първи път видя селището, и Давид я заведе до една гола равна скала с хубава гледка надолу през стволовете на дърветата. Толи за пореден път отбеляза колко грациозни са движенията му, как уверено върви, сякаш познава всяко парче земя наоколо. Даже красивите, чиито тела бяха съвършено балансирани и създадени да изглеждат елегантно в каквато и да е дреха, не се движеха с такава естествена грация.
Толи с усилие откъсна очи от него. Ниско в долината орхидеите излъчваха бледо заплашително сияние под сребърния диск на луната, вледенено море край тъмния бряг на леса.
Давид пръв започна да говори.
— Знаеш ли, че си първият беглец, стигнал дотук съвсем сам?
— Наистина ли?
Той кимна, все още вперил поглед в бялата шир на цветята.
— В повечето случаи аз ги водя.
Толи си припомни Шай и последната им вечер в града, когато приятелката й каза, че мистериозният Давид ще я отведе в Мъглата. Тогава Толи изобщо не вярваше, че съществува такъв човек. Сега, седнал край нея, Давид изглеждаше съвсем реален. Той приемаше света около себе си много по-отговорно от който и да е грозен, когото тя познаваше, даже по-сериозно и от красивите втора степен, каквито бяха родителите и. Колкото и да е странно, очите му притежаваха решителността на жестоките красиви, само че без тяхната студенина.
— Преди го правеше мама — продължи той, — но сега е вече много стара.
Толи преглътна сухо. В училище винаги подчертаваха колко немощни и недъгави стават грозните, на които не е направена операция.
— О, много съжалявам. На колко години е тя?
Той се разсмя.
— Тя си е съвсем здрава, но грозните много по-лесно се доверяват на някой като мен, някой на техните години.