Познатото било остана далече зад гърба им и сега от едната страна стръмно се извисяваше планината.
— Родителите ти не живеят ли в Мъглата?
— Не. Прекалено опасно е.
— Как така опасно?
— То е част от онова, за което ти разказах онзи ден в пещерата при железопътната линия.
— За твоята тайна ли? И как си бил отгледан в дивата природа?
Давид спря за миг в мрака и се обърна с лице към нея.
— Има много повече от това.
— Какво?
— Нека те сами ти разкажат. Ела.
Няколко минути по-късно от страната на планината се появи малко квадратче мъждукаща светлина, което сякаш се носеше във въздуха. Толи различи прозорец, а светлината струеше през него наситено червена заради спуснатото перденце. Къщата изглеждаше наполовина вкопана в планината, сякаш някой я е посадил там.
На хвърлей камък от къщата Давид спря.
— Не искам да ги изненадам. Понякога са доста нервни — каза той, после извика: — Ехо!
Миг по-късно вратата се отвори, пропускайки лъч светлина.
— Давид? — извика в отговор женски глас. Вратата се отвори по-широко и светлината ги заля. — Аз, Давид е дошъл!
Когато приближиха, Толи различи лицето на възрастна грозна. Не можеше да определи дали е по-млада или по-стара от Шефа, но със сигурно видът й не беше ужасяващ. Очите й грееха като на красивите, а чертите на лицето й бяха озарени от приветлива усмивка, когато прегърна сина си.
— Здравей, мамо!
— А ти сигурно си Толи.
— Приятно ми е да се запознаем. — Тя се зачуди дали трябва да си стиснат ръцете, или пък да направят нещо друго за поздрав. В училище не беше общувала много с родителите на другите грозни, освен когато прекарваше част от ваканциите в домовете на приятелите си.
Къщата беше много по-топла от бараките в Мъглата, а дъските по пода, макар и грубо изсечени, се бяха изгладили от стъпките на обитателите през дългите години. По някаква причина този дом изглеждаше много по-здрав и стабилен от която и да е къща в Мъглата. Той наистина беше изсечен в планината, Толи лично се убеди в това. Едната от стените беше гола скала, покрита с някакъв прозрачен изолиращ материал.
— Приятно ми е да се запознаем, Толи — каза майката на Давид. Толи се запита как ли е името й. Давид наричаше родителите си „мама“ и „татко“, обръщения, които тя не беше използвала към Сол и Ели от малка.
Появи се един мъж и се здрависа с Давид, преди да се обърне към нея.
— Радвам се да се запознаем, Толи.
Тя примигна и за миг изгуби дар слово. Давид и неговият баща… си приличаха.
Но това не подлежеше на никаква логика! Разликата във възрастта им трябва да беше повече от трийсет години, ако баща му наистина е бил лекар, когато Давид се е родил. Въпреки това линията на челюстта, челото, даже леко несиметричната усмивка бяха едни и същи и при двамата.
— Толи? — извърна се към нея Давид.
— Извинете. Но вие просто… изглеждате еднакви!
Родителите на Давид избухнаха в смях, а Толи почувства, че се изчервява.
— Често ни го казват — каза баща му. — Това винаги шокира вас, градските деца. Но вие знаете за генетиката, нали?
— Разбира се, знам всичко за гените. Познавам две сестри, грозни, които изглеждат почти еднакво. Но родители и деца — това е толкова странно!
Майката на Давид се насили да си върне сериозното изражение, но очите й все още се смееха.
— Чертите, които наследяваме от родителите си, са онова, което ни прави различни от останалите. Голям нос, тънки устни, високо чело — всичко онова, което операцията заличава.
— Защото така е много по-удобно — добави бащата.
Толи кимна, припомняйки си уроците в училище. Сборът от най-често срещаните човешки черти беше основен шаблон при операцията.
— Разбира се, хората най-напред търсят в лицето на другия нещо познато.
— Но така се губят характерните черти на различните семейства. Като нашите големи носове например. — Мъжът пощипна носа на Давид и той извъртя шеговито очи. Толи си даде сметка, че носът на Давид е доста по-голям от носовете на красивите. Как не го беше забелязала досега!
— Това е едно от нещата, от които се отказваш, когато станеш красив. Фамилният нос — каза майката. — Защо не засилиш малко отоплението, Аз?