Давид издържа погледа на баща си.
— Толи дойде тук, за да се увери, че приятелката й е добре. Изминала е целия път сама. Но не е сигурна дали ще остане завинаги.
— Никого не държим тук насила — каза Мади.
— Не това исках да кажа — отговори Давид. — Но мисля, че трябва да знае всичко, преди да се върне обратно в града.
Толи стъписана местеше очи от Давид към родителите му и обратно. Начинът, по който те общуваха, беше толкова странен, съвсем различен от отношенията между грозните и трошливите красиви. По-скоро приличаше на караница между грозни. Говореха като равни.
— Какво трябва да знам? — тихо попита тя.
Тримата се обърнаха към нея, Мади и Аз я измериха с поглед.
— Голямата тайна — отговори Аз, — заради която избягахме навремето, преди повече от двайсет години.
— Същата, която обикновено не споделяме, а пазим само за себе си — спокойно продължи Мади, гледайки Давид.
— Толи заслужава да знае — каза Давид с впит в майка си поглед. — Тя ще разбере колко важно е това.
— Тя е дете. Градско дете.
— И въпреки това е стигнала дотук сама, ръководейки се от някакви неясни указания, които са й били оставени.
— Ти никога не си бил в града, Давид — навъси се Мади. — Представа нямаш колко изнежени и разглезени са там. И пропиляват безсмислено целия си живот.
— Тя е оцеляла сама в продължение на десет дни, мамо. Минала е дори през санитарния пожар.
— Я престанете и двамата — намеси се Аз. — Тя седи точно до вас. Нали така, Толи?
— Аха, тук съм — тихо каза Толи. — И много ми се иска да разбера за какво говорите.
— Съжалявам, Толи — каза Мади. — Но тази тайна е много важна. И много опасна.
Толи кимна, вперила очи в пода.
— Всичко тук е опасно.
Тримата замълчаха. Единственият звук беше подрънкването на лъжичката на Аз, докато разбърква чая.
— Ето, виждаш ли — каза Давид най-накрая. — Тя всичко разбира. Можеш да й се довериш. Заслужава да знае истината.
— Всички заслужават да я научат — каза Мади. — Рано или късно.
— И така — започна Аз, но направи пауза, за да отпие от чая си, — предполагам, че трябва да ти кажем всичко, Толи.
— Да ми кажете какво?
Давид си пое дълбоко въздух.
— Истината за това какво е да си красив.
Красиви умове
— Ние сме лекари — започна Аз.
— Пластични хирурзи, за да бъдем съвсем точни — добави Мади. — Правили сме операцията стотици пъти. А когато се запознахме, аз тъкмо бях избрана в Комитета за морфологични стандарти.
Толи се ококори.
— Комитетът по красотата?
Мади се засмя при това име. Градовете правеха всичко възможно да са независими едни от други, но Комитетът по красотата беше институция със световен авторитет, която се грижеше всички красиви да изглеждат приблизително по един и същ начин. Смисълът на всичко щеше да рухне, ако хората от един град изведнъж се окажеха по-красиви от всички останали.
Подобно на повечето грозни, Толи също се блазнеше от мисълта, че един ден ще бъде в този комитет и ще взема участие в решенията как да изглежда следващото поколение. В училище много се стараеха всичко това да изглежда ужасно досадно, с всичките графики и средни стойности и определянето на мерките на съучениците ти, само като ги погледнеш в лицето.
— По същото време аз работех върху собствени изследвания в областта на анестезиологията — каза Аз. — Опитвах се да направя операцията колкото се може по-безопасна.
— По-безопасна ли? — обади се Толи.
— Все още няколко души умират годишно по време на операция — каза той.
Толи прехапа устни. Никога не беше чувала за това.
— О!
— Установих, че се получават някои усложнения при използването на анестезия по време на операцията. Нарушават се най-миниатюрните връзки в мозъка. Те са почти невидими дори с помощта на съвършена техника.
С риск да я помислят за глупава, Толи попита:
— Какви връзки?
— Обикновено това са група клетки, които не са като останалите — обясни Аз. — Нещо като рана или раково образувание, нещо, на което мястото не му е там.
— Но ти не можеш със сигурност да определиш какво точно е това — каза Давид и демонстративно извърна очи към Толи. — Лекари.