Тя леко се засмя. Сякаш бяха минали седмици, откакто двамата с него дойдоха тук. Един неколкочасов разговор беше преобърнал нейния свят.
— Може би малко.
— Май е време да вървим, мамо.
— Разбира се, Давид. Късно е, пък и Толи има много неща, които да премисли.
Мади и Аз се изправиха, а Давид помогна на Толи да стане от стола. Тя замаяно се сбогува с тях и вътрешно потръпна, когато разпозна изражението върху старите им и грозни лица — те изпитваха съжаление към нея. Бяха тъжни, че е трябвало да научи истината по този начин, тъжни, че именно те трябваше да й я кажат. За двайсет години двамата може би някак бяха свикнали с този факт, но все още си даваха сметка колко ужасно е да го научиш.
Деветдесет и девет процента от човечеството имаше аномалия в мозъка и само няколко души в целия свят знаеха каква точно представлява тя.
— Сега разбираш ли защо исках да се запознаеш с родителите ми?
— Да, мисля, че да.
Толи и Давид отново бяха навън, в мрака, и изкачваха склона обратно към Мъглата, а небето сега беше обсипано със звезди, защото луната вече я нямаше.
— А можеше да се върнеш в града, преди да си разбрала всичко.
Толи потрепери при мисълта колко пъти е била на крачка от това. В библиотеката беше отворила сърцето на медальона, поднасяйки го почти пред очите си. Ако беше довършила, извънредните щяха да са пристигнали след няколко часа.
— Не бих могъл да го понеса — каза Давид.
— Но все пак някои грозни са се върнали обратно, нали?
— Разбира се. Накрая се отегчаваха да живеят като на къмпинг, а ние не можем да ги принудим да останат.
— Оставил си ги да си тръгнат? Без дори да разберат какво означава операцията?
Давид спря и стисна рамото на Толи, по лицето му се четеше страдание.
— Ние също не знаем. А каква е ползата да разправяме на всеки за подозренията си? Повечето от тях не биха ни повярвали, но останалите ще се върнат в града, за да спасят приятелите си. Накрая градовете ще разберат за нашите обвинения и ще направят всичко по силите си, за да ни заловят.
„Те вече го правят“, каза си Толи. Запита се колко ли още шпиони бяха изнудили извънредните, за да тръгнат да търсят Мъглата, колко често техните пратеници са били на крачка от откритието. Искаше й се да каже на Давид какво, ги чака, но как да го направи? Не можеше да му обясни, че е дошла тук като съгледвач, защото тогава той вече никога нямаше да й се довери.
Тя въздъхна. Това би бил идеалният начин да излезе от триъгълника между тях двамата и Шай.
— Не изглеждаш никак щастлива.
Толи се опита да се усмихне. Давид беше споделил най-голямата си тайна с нея; трябваше да отвърне на жеста му и да сподели своята с него. Но не беше достатъчно смела да изрече думите.
— Просто това беше една много дълга нощ, нищо повече.
Той й се усмихна в отговор.
— Не се притеснявай, няма да трае вечно.
Толи се зачуди колко ли още остава до утрото. След няколко часа щеше да закусва редом с Шай, Крой и останалите, които за малко не предаде, които за малко не обрече на операция. Тя потръпна при тази мисъл.
— Хей! — Давид повдигна брадичката й с ръка. — Справи се чудесно тази нощ. Мисля, че родителите ми са много впечатлени.
— Ъ? От мен ли?
— Разбира се, Толи. Ти веднага разбра какво означава всичко това. Повечето хора отказват да повярват отначало. Започват да твърдят, че властите не може да са толкова жестоки.
Тя мрачно се усмихна.
— Не се притеснявай, аз повярвах.
— Именно. Виждал съм много градски деца, които идват тук. Ти си съвсем различна от тях. Ти можеш ясно да видиш света, въпреки че си израсла в нездрава среда. Ето защо трябваше да ти кажа. Ето защо…
Толи го погледна в очите и видя, че лицето му отново сияе — това предизвика у нея същото красиво чувство, каквото беше породило и преди.
— Ето защо ти си красива, Толи.
Думите му я замаяха за миг, също както я зашеметяваха очите на новите красиви.
— Аз?
— Да.
Тя се разсмя и тръсна глава, за да се съвземе.
— Красива; с тия мои тънки устни и очи, които са твърде близо едно до друго ли?
— Толи…
— С тая къдрава коса и сплескан нос?
— Не говори така. — Пръстите му се плъзнаха по бузите й, по белезите от одраскано, които почти бяха заздравели, и изпърхаха надолу по устните. Тя знаеше колко са загрубели пръстите му, грапави и твърди като дърво, но ласката им беше мека и нежна.