Странна мисъл проблесна в главата й и тя каза:
— Няма да го понеса, ако си направиш операция. — И в същото време не повярва, че изрича тези думи. — Даже да не повредят мозъка ти.
— Страхотно, благодаря ти. — Усмивката му светна в мрака.
— Не искам да приличаш на всички останали.
— Аз пък си мислех, че именно в това е смисълът да си красив.
— Аз също мислех така. — Тя докосна веждата му там, където я разсичаше бялата черта на белега. — Откъде имаш този белег?
— От едно приключение. Хубава история. Ще ти я разкажа някой път.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Добре. — Тя се наведе напред, тялото й се отпусна с цялата си тежест върху гърдите му и докато краката й бавно се плъзгаха по камъка, устните им се срещнаха. Ръцете му я обвиха и я привлякоха още по-близо. Тялото му излъчваше топлина в предутринния студ и даваше на Толи сигурност и закрила в разклатения й свят. Тя се притисна силно към него, изненадана колко разгорещени станаха целувките им.
Миг по-късно тя се отдръпна, за да си поеме дъх, и само за секунда през главата й се мерна мисълта колко странно е всичко това. Грозните се целуваха помежду си, даже много повече, но това не се броеше, защото още не бяха красиви.
Това тук обаче се броеше.
Тя отново придърпа Давид към себе си и пръстите й се заровиха в рошавата кожа на ръкава му. Студът, парещите от умора мускули и всички ужасни неща, които беше научила преди малко, правеха тази прегръдка специална и още повече засилваха чувствата й.
После едната му ръка докосна врата й и проследи тънката верижка на медальона чак до студеното метално сърце, което висеше на нея.
Тя се вцепени и устните им се разделиха.
— Какво става? — попита той.
Тя стисна сърцето в юмрук, докато другата й ръка все още го обгръщаше. Вече беше невъзможно да каже на Давид за д-р Кейбъл. Той щеше да го отблъсне може би завинаги. Медальонът продължаваше да ги разделя.
Внезапно Толи разбра какво трябва да направи.
— Ела с мен.
— Къде?
— В Мъглата. Трябва да ти покажа нещо.
И тя го повлече забързано нагоре по склона, докато не стигнаха билото.
— Добре ли си? — попита той, задъхан. — Не исках да…
— Чувствам се страхотно. — Тя широко му се усмихна, после погледна надолу към Мъглата. Един самотен огън догаряше близо до центъра на селището, където на всеки час се събираше нощният патрул, за да се постопли. — Ела.
Изведнъж стана важно да стигнат там колкото се може по-бързо, още преди да се е изпарила решителността й, преди топлината в нея да бъде потисната от съмнението. Тя се спускаше надолу между камъните по очертаното с ярка боя трасе на сърфовете. Давид се опитваше да не изостава. Когато краката й стъпиха на равно, тя хукна без да я е грижа нито за тъмнината, нито за смълчаните бараки насреща, съзирайки пред себе си единствено светлината на огъня. Тичаше без никакво усилие, сякаш летеше със сърфа по права линия.
Не престана да тича, докато не стигна огъня и спря едва когато усети топлината и мириса на дим. После с един замах скъса верижката на медальона.
— Толи! — дотича и Давид, задъхан, с объркано изражение. Опита се да каже и още нещо, но не му достигна дъх.
— Не — каза тя, — ти само гледай.
Сърцето се залюля на верижката, обагрено в червено от пламъка. Толи съсредоточи в него всичките си съмнения, страха от разкриване на истинската й мисия, ужаса пред заплахите на д-р Кейбъл. После стисна медальона, опитвайки се да смачка твърдия метал, докато мускулите не я заболяха, сякаш искаше да си внуши немислимия факт, че наистина ще остане грозна за цял живот. Но и не съвсем грозна в същото време.
След това отвори юмрук и хвърли медальона в сърцето на огъня.
Той попадна на един разгорял се пън, металното сърце най-напред почерня, после постепенно стана жълто, докато накрая не побеля от жегата. После от него се разнесе слабо пукане, сякаш нещо вътре експлодира, то се хлъзна по пъна и изчезна сред пламъците.
Тя се обърна към Давид, а пред очите й бягаха петна от взирането в огъня. Той се закашля от дима.
— Брей! Това беше вълнуващо!
Внезапно тя се почувства глупаво.
— Да, сигурно.
Той пристъпи по-близо.
— Наистина беше решена да го направиш. Който и да ти го е дал…
— Вече няма значение.