— Ами ако дойдат?
— Никой няма да дойде. Сигурна съм.
Давид се усмихна и прегърна Толи, отдалечавайки я от огъня.
— Е, Толи Янгблъд, ти определено знаеш как да се изразяваш. Знаеш ли, щях да ти повярвам, даже просто да ми беше казала.
— Не, трябваше да го направя именно по този начин. Трябваше да го изгоря. За да съм сигурна.
Той я целуна по челото и се разсмя.
— Ти си красива.
— Когато казваш това, аз почти… — прошепна тя.
Внезапно вълна от изтощение помете Толи, сякаш заедно с медальона беше хвърлила в огъня и последните си сили. Беше изтощена от бесния бяг дотук, от дългата нощ с Мади и Аз, от тежката работа през деня. На следващия ден трябваше да се срещне с Шай и да й обясни какво се е случило между нея и Давид. Естествено, видеше ли, че медальонът вече не е на врата й, тя веднага щеше да се досети.
Но така или иначе Шай никога нямаше да разбере цялата истина. Металното сърце беше обгоряло до неузнаваемост, а заедно с него и тайната й мисия беше заличена завинаги. Толи се отпусна в прегръдката на Давид и затвори очи. Образът на горящото в огъня сърце изгаряше очите й отвътре.
Вече беше свободна. Сега д-р Кейбъл никога нямаше да дойде тук и никой нямаше да я раздели от Давид и от Мъглата, нито пък да направи с мозъка й онова, което операцията причиняваше на красивите. Тя вече не беше внедрена. Тя най-после беше намерила своето място.
Толи усети, че плаче.
Давид мълчаливо я поведе към бараката. На вратата се наведе да я целуне, но тя се отдръпна и поклати глава. Шай беше вътре. Трябваше непременно да говори с нея на следващия ден. Това никак нямаше да е лесно, но Толи знаеше, че вече може да се справи с всяко изпитание.
Давид кимна в отговор, целуна пръстите й и прокара ръка по една незаздравяла драскотина на бузата й.
— До утре — прошепна той.
— Къде отиваш?
— Да се поразходя. Трябва да помисля.
— Никога ли не спиш?
— Не и тази нощ — усмихна се той.
Толи целуна дланта му и се промъкна вътре, където изхлузи обувките си и се сви на леглото, както си беше с дрехите, заспивайки за секунда, сякаш бремето на земята най-после се беше вдигнало от раменете й.
На следващата сутрин се събуди от всеобщия хаос, от звука на тичащи крака, от виковете и свистенето на машини, нахлули в съня й. Небето отвъд прозореца беше почерняло от автолети.
„Извънредни ситуации“ бяха пристигнали.
Част III
В огъня
Като оная глава на Медуза е красотата, която мъжете с оръжие все търсят да отсекат. Най-смъртоносна е тя, когато умира самата, но даже мъртва ще вкаменява и жили пак.
Нашествието
Толи извърна очи от прозореца и не видя нищо друго, освен празни легла. Беше съвсем сама в бараката.
Тръсна глава, замъглена от съня и недоумението. Земята се тресеше под босите й крака, а бараката се люлееше пред очите й. Внезапно плексигласовото стъкло на един от прозорците се раздроби, отвън нахлу доскоро заглушаваната какофония и оглуши ушите й. Цялата постройка се разтресе, сякаш всеки момент щеше да се срути.
Къде са всички останали? Дали вече бяха успели да напуснат Мъглата, оставяйки я съвсем сама да посрещне чуждата инвазия?
Толи се втурна към вратата и я разтвори широко. Точно пред нея кацаше един от автолетите, ослепявайки я за миг с облака пепел, вдигнал се при приземяването. Тя разпозна страховитата форма на колите на „Извънредни ситуации“, с каквато я бяха отвели при д-р Кейбъл. Тази обаче имаше четири лъскави витла — по едно на местата, където са колелата на наземните коли — хибрид между обикновен автолет и рейнджърски хеликоптер.
Такъв автолет може да стигне навсякъде, досети се Толи, както в града, така и сред дивата природа. Тя си спомни думите на д-р Кейбъл: „Ще бъдем там в рамките на няколко часа“. Толи прогони тази мисъл от главата си. Тази атака не можеше да има нищо общо с нея.
Автолетът се приземи с тъп удар. Нямаше време да стои като истукан и да се чуди. Тя се обърна и побягна.
Селището беше потопено в хаос, изпълнено с дим и бягащи фигури. Готварските огньове бяха разпилени извън траповете и още живите въглени изгаряха всичко, върху което попаднеха. Две от големите сгради бяха в пламъци. Навсякъде между краката на хората тичаха уплашени пилета и зайци, пепел и сажди се виеха в яростни вихрушки. Десетки мъгляни сновяха наоколо, едни се опитваха да гасят пожарите, други — да избягат, а трети просто се въртяха панически в кръг.