Толи се опита да каже нещо, но челюстта й се схвана от болка. Беше заорала в земята, когато падна.
— Какво толкова важно има тук? — попита жестоката красива, като разтърси кутията и се опита да погледне през непрозрачните й стени.
С крайчеца на окото си Толи зърна как Шефа се прокрадва към гората. Тичаше бавно и тромаво, брезентовият чувал беше твърде тежък за него.
— Отвори я и ще видиш — болезнено процеди Толи.
— Така и ще направя — каза жената, все още с усмивка. — Но първо да приключим с по-важните неща.
Тя съсредоточи цялото си внимание върху Шефа и в стойката й изведнъж се появи нещо животинско, извивката на котка, която се готви за скок.
Толи се претърколи през рамо и яростно изхвърли и двата си крака напред. Ритникът й уцели кутията и тя се отвори, а от вътрешността й изскочи облак кафяво-зеленикав прах и се посипа върху агента.
За секунда върху лицето на жената се появи недоумение. Тя изхъхри и тялото й се разтресе. После стисна очи и юмруци и закрещя.
В този звук нямаше нищо човешко. Той се вряза в слуха на Толи като виенето на вибротриона, срещнал метал, а всеки мускул на тялото й се напрегна, за да освободи ръцете си от белезниците — инстинктът й изискваше да покрие очи. С още един яростен ритник тя се преобърна по корем, със залитане се изправи на крака и препъвайки се хукна към гората.
Гърлото й взе да смъди, когато облакът пипер се разпръсна във въздуха. Тя започна да кашля, но не спря да тича, въпреки насълзените и подлютени очи, чак докато почти не ослепя. Все още с ръце на гърба, Толи залитна в храсталака и се строполи тежко на земята, когато голите й ходила се препънаха във високата трева.
Тя продължи да пълзи напред, опитвайки се да изчезне колкото се може по-далече от погледа на преследвачите си.
Когато очите й малко се проясниха, тя си даде сметка, че нечовешкият крясък на жената-агент е бил нещо като аларма. Трима от жестоките красиви се бяха отзовали. Единият от тях отвеждаше покритата с пипер жена, опитвайки се да остане колкото се може по-далече от нея, другите двама наближаваха гората.
Толи замръзна, храстите едва я прикриваха.
После усети гъделичкане в гърлото, което бавно премина в непоносимо дразнене. Тя затвори очи и задържа дъха си. Усети как обръч стегна гърдите й, тялото й се разтърси от мъчителни спазми, опитвайки се да изкара остатъците пипер от дробовете.
Трябваше да се изкашля.
Толи запреглъща мъчително, надявайки се слюнката да потуши пожара в гърлото й. Цялото й същество настояваше за кислород, но тя не смееше да си поеме дъх. Единият от агентите беше на хвърлей камък от нея и изследваше гората, като бавно и методично въртеше глава напред и назад, а очите му неумолимо претърсваха гъсталака.
Последователно и болезнено пламъците на болката обхващаха целия гръден кош на Толи, но напънът да кашля постепенно отмина. Тя се отпусна и най-после си позволи да поеме глътка въздух.
И сред тътнежа на автолетите, пукането на горящите сгради и шума от битката агентът от „Извънредни“ все пак успя да долови нейната тиха въздишка. Главата му рязко се обърна, той присви очи и сякаш само с едно движение се озова до нея, стиснал гърлото й с ръка.
— Ти не си от лесните — каза.
Тя се опита да отговори, но вместо това избухна в мъчителна кашлица, а той завря лицето й в калта, преди още да успее да си поеме дъх.
Заешката кошара
Откараха я в заешката кошара, където имаше още четирийсетина оковани мъгляни, насядали в оградения с мрежа квадрат. Десетина извънредни ги бяха наобиколили, наблюдавайки пленниците си с празно изражение. Край изхода подскачаха няколко зайци, за които свободата беше дошла твърде внезапно и сега не знаеха какво да правят.
Агентът, който залови Толи, я отведе в най-отдалечения от вратата ъгъл, където се бяха струпали неколцина мъгляни с разкървавени носове и насинени очи.
— Въоръжена съпротива — докладва той на двама от жестоките красиви, които охраняваха тази част на кошарата, и я бутна на земята при останалите. Тя се препъна и падна по гръб, а тежестта на тялото й още по-болезнено заби белезниците в ръцете й. Когато се опита да се изправи, една твърда подметка я подпря в гърба и я бутна напред. За миг си помисли, че е някой от извънредните, но се оказа един от мъгляните, който й помагаше според силите си. Тя успя да седне с кръстосани крака.