— А, Толи. — Тя оголи зъби в опит да се усмихне. — Радвам се да те видя. Сядай.
Толи се зачуди какво ли се крие зад това приветствие. Извънредните се държаха с нея като с техен съучастник. Дали не бяха получили някакъв сигнал от медальона, преди да успее да го унищожи?
Както и да стояха нещата, единственият начин за бягство беше да играе по свирката им, поне засега. Тя си издърпа един стол и седна.
— Божичко, виж се само — каза д-р Кейбъл. — Ти винаги представляваш страхотна гледка за човек, който иска да бъде красив.
— Денят ми започна зле.
— Изглежда си попаднала в мелето.
Толи сви рамене.
— Просто се опитвах да се измъкна.
— Така ли? — Д-р Кейбъл захлупи списанието върху масата. — Това също не ти се удава много добре.
Толи се закашля, дробовете й се освобождаваха от последните прашинки пипер.
— Сигурно е така.
Д-р Кейбъл погледна монитора пред себе си.
— Виждам, че сме те открили при оказалите съпротива.
— Някои от мъгляните вече ме подозират. Затова се опитах да избягам като чух, че вашите хора идват. Не исках да съм наблизо, когато всички разберат какво става. Щяха да побеснеят.
— Самозащита. Е, добре поне, че в едно нещо си добра.
— Не съм молила да ме пращате тук.
— Не, но затова пък доста се застоя. — Д-р Кейбъл се облегна назад и допря върховете на дългите си тънки пръсти. — От колко време си тук, всъщност?
Толи се насили пак да се закашля, чудейки се дали ще й стигне смелост да излъже. Гласът й, още дрезгав и неравномерен от вдишания пипер, едва ли щеше да я издаде. И въпреки че кабинетът на д-р Кейбъл в града беше един голям детектор на лъжата, тук имаше само прости дървени маси и столове, без никакви вградени в тях устройства.
Толи обаче реши да бъде предпазлива.
— Не чак толкова дълго.
— Не успя да стигнеш толкова бързо, колкото се надявах.
— Добре, че изобщо успях да стигна. А когато най-накрая дойдох, беше минало много време от рождения ми ден. Затова ме заподозряха.
Д-р Кейбъл поклати глава.
— Сигурно е трябвало да се притеснявам за теб, съвсем самичка в тая дивотия. Горката Толи.
— Благодаря за загрижеността.
— Сигурна съм, че би използвала медальона, ако беше попаднала в истинска беда. Както се разбра, самозащитата е единственото ти качество.
Толи изсумтя.
— Освен ако не бях паднала от някоя скала, както почти стана.
— Въпреки това щяхме да дойдем за теб. Ако медальонът бъде повреден, той автоматично изпраща сигнал.
Думите й бавно заглъхнаха: „Ако медальонът бъде повреден…“ Толи стисна ръба на масата, опитвайки се да не издава чувствата си.
Д-р Кейбъл присви очи. Макар да нямаше апарат, който да отчита пулса, дишането и потенето на Толи, тя беше цялата нащрек. Явно беше подбрала точно тези думи, за да предизвика ответна реакция.
— И като стана дума за медальона, къде е той?
Пръстите на Толи посегнаха към врата й. Разбира се, че д-р Кейбъл беше забелязала липсата още в първия момент. Всички нейни въпроси водеха именно към това. Умът на Толи трескаво заработи в търсенето на отговор. Белезниците бяха свалени. Трябваше да се измъкне от тук и да се добере до търговския пункт. За щастие сърфът й все още лежеше на покрива, разгънат, за да се зареди на утринното слънце.
— Скрих го — каза тя. — Беше ме страх.
— От какво те беше страх?
— Снощи, след като се уверих, че това е Мъглата, активирах медальона. Но те имат детектор за откриване на проследяващи устройства. Намериха едно такова на сърфа ми — същото, което сте сложили там, без да ме предупредите.
Д-р Кейбъл се засмя и разпери безпомощно ръце.
— Това за малко да развали цялата работа — продължи Толи. — Затова, когато активирах медальона, се изплаших да не прихванат сигнала. Скрих го, в случай че дойдат на проверка.
— Разбирам. Понякога чувството за самозащита е придружено и от известна доза интелигентност. Радвам се, че реши да ни помогнеш.
— Сякаш имах избор.
— Ти винаги си имала избор, Толи. Но взе правилното решение. Реши да дойдеш тук и да откриеш приятелката си, за да я спасиш от това цял живот да остане грозна. Затова трябва да се радваш.
— Чак тръпки ме побиват от радост.