Толи кимна. По-голямата част от всичко това беше истина.
— Така е.
— И въпреки това искаш да се върнеш там за моите родители и за Шай? Да рискуваш да те заловят отново? Да се изложиш на опасност да объркат мозъка ти?
В гласа й се прокрадна ридание.
— Трябва да го направя.
„Да го направя за теб.“
Давид я прегърна силно и се опита да я целуне. Наложи се тя да извърне лице, защото сълзите й най-сетне се бяха отприщили.
— Толи, ти си изумителна.
Гибел
Останаха в пещерата чак до сутринта на следващия ден.
Толи присви очи срещу светлината на утрото и огледа небето дали флотата от автолети не се задава някъде над върхарите на гората. Но и двамата не бяха чули никакъв обезпокоителен шум цяла нощ. Може би сега, когато Мъглата беше изравнена със земята, залавянето на последните бегълци не беше чак толкова важно.
Сърфът на Давид прекара нощта в пещерата и до него не беше достигнала слънчева светлина през първите часове на деня, но той имаше достатъчно заряд, за да ги върне обратно в планината. Летяха над реката. Стомахът на Толи се бунтуваше след цяло денонощие без храна, но още повече се нуждаеше от вода. Устата й беше толкова суха, че едва можеше да говори.
Давид коленичи на брега на реката и потопи главата си в ледената вода. Само при вида на това Толи потрепери. През нощта беше замръзнала в пещерата без одеяло и обувки, въпреки че спа сгушена в прегръдката на Давид. Сега имаше нужда да вкара в тялото си топла храна, преди да се изправи лице в лице с нещо по-студено от сутрешния бриз.
— Ами ако Мъглата все още е окупирана? — попита тя. — Откъде ще вземем храна?
— Казваш, че затворниците са били в заешката кошара. Тогава къде отидоха зайците?
— Разбягаха се.
— Така си и мислех. Сега можем да ги срещнем навсякъде. Никак не е трудно да уловим някой.
Толи изкриви лице в гримаса.
— Сигурно. Но ще трябва и да го сготвим.
Давид се разсмя.
— Естествено.
— Никога не съм палила огън — призна тя.
— Не се притеснявай. Ти си родена за това. — Той стъпи на сърфа и протегна ръка към нея.
Толи никога не беше летяла заедно с някой друг на един сърф и сега се радваше, че нейният партньор е Давид, а не просто случаен човек. Стоеше пред него, телата им се докосваха, ръцете й бяха разперени, а неговите — обвити около кръста й. Решаваха накъде да завият без думи, Толи накланяше тялото си и чакаше Давид също да промени центъра на тежестта в избраната посока. Когато постепенно привикнаха един с друг, телата им започнаха да се движат в синхрон и двамата подкараха сърфа по познатото трасе като един човек.
Колкото повече напредваха, толкова повече сливаха движенията си, но Толи през цялото време беше нащрек за внезапна опасност. Щеше да е сложно да се измъкнат с пълна скорост, ако внезапно се появи някой автолет.
Надушиха Мъглата дълго преди да я видят.
Високо от планинските склонове селището приличаше на загасено огнище, димящо и порутено, почерняло от край до край. Нищо не се движеше из него, освен няколко листа хартия, носени от вятъра.
— Изглежда пожарът е продължил цяла нощ — каза Толи.
Давид кимна, неспособен да проговори. Толи стисна ръката му, опитвайки се да си представи какво е да видиш родния си дом, превърнат в димящи руини.
— Толкова съжалявам, Давид — каза тя.
— Трябва да сляза долу. Искам да видя родителите си… — Той преглътна следващите думи.
Толи напрегна очи да различи някакви признаци на живот. Селището изглеждаше напълно изоставено, но нищо чудно извънредните да се спотайват някъде в засада, очаквайки изостанали мъгляни.
— Трябва да изчакаме.
— Не мога. Къщата на нашите е от другата страна на хребета. Възможно е извънредните да не са стигнали дотам.
— Ако са я пропуснали, значи Мади и Аз все още са тук.
— Ами ако са избягали?
— Тогава ще ги открием. Но не и ако ни заловят.
Давид въздъхна.
— Добре.
Толи стисна ръката му. Двамата разгънаха сърфа и зачакаха слънцето да се качи високо на небосклона, продължавайки да следят за признаци на живот долу. От време на време въглените в изпепеленото селище оживяваха, събудени от вятъра, и последните останали дървени подпори се срутваха една по една, превръщайки се в пепел.