Няколко диви животни тършуваха за храна и Толи с ням ужас наблюдаваше как един заблуден заек беше нападнат от вълк, а кратката схватка остави само кървава следа и малко козина. Природата, сурова и дива, навлизаше във владенията си само няколко часа след превземането на Мъглата.
— Готова ли си да се спуснем долу — попита Давид след час.
— Не — отговори Толи. — Но и едва ли някога ще бъда.
Приближаваха бавно, готови да отлетят с пълна скорост при вида на някой извънреден. Когато наближиха покрайнините на селището обаче, Толи усети страховете й да преминават в нещо още по-лошо: ужасяваща увереност, че вече никой жив не е останал тук.
На мястото на дома й имаше само овъглени развалини.
Следи от стъпки край заешката кошара сочеха накъде са отвели отделните групи мъгляни, превърнали се само за миг в стадо. Няколко зайци все още подскачаха наоколо в мръсотията.
— Е, поне няма да умрем от глад — каза Давид.
— Надявам се — отговори Толи, макар че при вида на Мъглата й се беше отяло. Зачуди се как Давид успява да остане здравомислещ и практичен, независимо пред какъв ужас е изправен. — Ей, какво е това?
В единия край на кошарата, точно до оградата, се виждаше купчина дребни предмети.
Двамата насочиха сърфа натам и Давид напрегна очи, опитвайки се да види по-ясно през облака дим.
— Приличат на… обувки.
Толи примигна. Той беше прав. Тя снижи сърфа и скочи в движение на земята, хвърляйки се тичешком към купчината.
Огледа се изумена. Наоколо й бяха пръснати двайсетина чифта обувки с различен размер. Тя коленичи, за да ги разгледа отблизо. Връзките все още бяха стегнати, сякаш някой е събул хора с ръце, вързани на гърба…
— Крой ме разпозна — промърмори тя.
— Какво?
Толи се обърна към Давид.
— Когато избягах, прелетях точно над заешката кошара. Крой трябва да е разбрал, че съм аз. Знаеше, че съм боса, даже се шегувахме с това.
Тя си представи как мъгляните, които безпомощно очакват предопределената им съдба, оказват последна съпротива. Крой събува обувките си и прошепва на всички, които могат да го чуят: „Толи е на свобода и е боса.“ Бяха й оставили различни размери обувки, за да си избере, само така можеха да помогнат на един мъглянин, успял да се спаси.
— Знаели са, че ще се върна. — Гласът й пресекна. Какво ли биха направили, ако знаеха кой ги е предал.
Тя си избра един чифт с грапави подметки за сърфиране, който изглеждаше нейният размер, и ги надяна. Прилепнаха й съвсем по мярка, даже по-добре от онези, които рейнджърите й бяха дали.
Когато отново се качи на сърфа, се опита да прикрие болезненото изражение на лицето си. Занапред щеше да е все така. Всеки жест на внимание от страна на жертвите щеше да я кара да се чувства още по-зле.
— Давай да вървим.
Трасето на сърфа пресичаше димящото селище, следвайки бившите улици между овъглените развалини. Близо до една дълга постройка, превърната сега в купчина почернели отломъци, Давид спря.
— Точно от това се боях.
Толи се опита да си припомни какво имаше на това място. Сега, когато познатите й улици се бяха превърнали в еднородна маса от разпилени пепел и въглени, тя не можеше вече да се ориентира в Мъглата.
После забеляза няколко обгорели страници, които вятърът беше подхванал. Библиотеката.
— Не са извадили книгите, преди да… — извика тя. — Но защо?
— Не са искали хората да разберат какво е било преди операцията. Искат да продължавате да мразите сами себе си. В противен случай е много лесно да свикнеш с грозните лица, с нормалните лица.
Толи се обърна, за да погледне Давид в очите.
— Е, поне с някои от тях.
Той тъжно се усмихна.
После една мисъл проблесна в главата й.
— Шефа беше взел със себе си една торба стари списания. Може да е успял да избяга.
— Пеша? — Гласът на Давид издаваше съмнение.
— Надявам се. — Тя се наведе напред и сърфът се понесе към покрайнините на селището.
Едно петно разпилян пипер все още бележеше мястото, където се състоя схватката й с агента от извънредни. Толи скочи от сърфа, опитвайки се да си припомни точно в коя посока Шефа хукна към гората.