— Господин Монклеман! — каза тя за поздрав, протягайки ръка, отрупана в евтини пръстени (екстравагантност, защото тая жена навярно би могла да си позволи истински скъпоценни камъни).
Даниел поднесе ръката й към устните си — леко и елегантно, като истински светски мъж.
— Мадам Тодоба…
Тя го помоли да я извини, задето го приема в такова облекло: тъкмо правела слънчеви бани край басейна си. Решително неспособен от известно време да мисли за две неща наведнъж, Даниел си го изтълкува така: „Тя сигурно е гола-голеничка под пеньоара си!“, и отвърна:
— Моля ви, скъпа госпожо…
… като се мъчеше да придаде на лицето си такъв израз, че да не издаде мислите си… Знаеше ги тия отворени мадами, срещаха се във всички класи: много ги биваше да лазят по нервите на горките продавачи… Накрая си разтварят бедрата, като си мислят, че са победили: а докато чакаш, тия крави все правят тъй, че не знаеш къде да се денеш. С най-малкия погрешен ход, обмислен или не, в тая игра на котка и мишка, провалящ не само сеанса с вдигнатите крака, но и поръчката.
Вътре в себе си Даниел реши, каквото и да стане, отначало да се заеме с работата си (недотам убеден, че ще осъществи намерението си). В края на краищата можеше да си измисли цял филм, вдъхновен от червените бикини на момичето от „Преродените“. Може би госпожа Тодоба нямаше подобни намерения: сама, неомъжена и свободна, тя едва ли познаваше лишенията на мнозина омъжени жени, богати и изоставени в техните апартаменти…
Покани го да влезе, попита го какво предпочита — да се порадва на слънцето или да се наслади на прохладата. Той избра прохладата.
Домакинята посочи едно от многото кресла в просторната всекидневна. Гостът се разположи в него — дълбоко, меко, приятно. Тя го попита какво желае да пие, наведе се над масата-бар и докато приготвяше две чаши джин с лед, той я огледа с кос дискретен поглед. С плавното си движение тя бе повдигнала долния край на пеньоара си: имаше поне бикини — зелени.
Стаята беше огромна, цялата облицована в светло дърво (или негова имитация — искаше се значително състояние, за да си позволиш истинска дървена облицовка), с безброй картини по стените. Камината от червени тухли заемаше голяма част от стената. На пода — дълговлакнест бял мокет. Кресла, меки ниски столове, канапета. Ниски масички от стомана и стъкло, бюро в същия стил, отрупано с книжа. Библио-видеотека. Над камината — кинетичен календар с дата 3 юни 203 година, за да напомня, че тукашната господарка се числи към организацията на материалистите-деисти, поклонници на незнайното и несигурното, под ръководството на Водача Жан Луи Андре Ренге, основател на „Вярата на човека“. Този календар бе истинско художествено произведение, но Даниел побърза да отмести погледа си. Още при първата им среща Мюриъл Тодоба най-естествено бе насочила разговора към религиозните си вярвания (по-точно върху принципите на вярата в неверието…) и Даниел трябваше да изтърпи това, като се преструваше, че му е интересно. Всички тия вярващи от разни вероизповедания, изгаряни от безукорна гражданска мисионерска страст, му бяха опротивели до немай къде. През цялата си кариера бе слушал какви ли не уроци по катехизис, а автоматизмът на внимателно подбираните му отговори все още не успяваше да премахне скритата му досада… И тъй, оказа се, че госпожа Тодоба не била от най-яростните. Посветените във „Вярата на човека“, с които Даниел бе имал случай да се среща и разговаря, бяха сравнително умерени във възгледите си. Тяхната леко снизходителна толерантност по отношение на другите вярвания, фактът, че умееха не само да говорят, но и да изслушват, ги правеха донякъде поносими. Всъщност Даниел би могъл да основе още една религия на принципа „Ще поживеем, ще видим“ и девиза „Нищо за премахване“, ако въобще желаеше да основава каквото и да било и ако изповядването на такава размекваща „вяра“ не бе пряко насочено срещу моралните възгледи на епохата, превърнати в етика и закодирани в хромозомите, както растенето на косите и ноктите или регенерирането на някои клетки. (Излиза тогава, че не само той страдаше от хромозомна грешка в прекия и преносен смисъл…) Беше роден и възпитан в неокатолическата религия на Всесветското християнство, никога не бе помислял да се отказва от тази придобивка, нито бе чувствал нужда да се задълбочава в нея: беше му добре така, може би поради факта, че това религиозно движение беше най-здраво или поне най-разпространено: крепост, която обредните бойни танци на близките или коренно различни религии не успяваха да съборят.