Бяха изградили, предвидили, предначертали за Даниела гладко бъдеще в сладникавите багри на тъй наречената ЛЮБОВ, защото те бяха изхвърлили от речника си думата „егоизъм“. Егоизмът бе нещо ужасно, болест, опасна за другите. А те бяха ваксинирани: стигаше това, че мислеха само за нея, живееха само за нея, опяваха й те и при всеки удобен случай подемаха химни за бащино-майчиното съвършенство. Да, плоско и гладко бъдеще от А та до Я, при което графата „затвор“ се отминаваше, а за графата „заминаване“ въобще нехаеха. Изравнени са всички грапавини и височинки по пътя, изправени са опасните завои, изметен е коварният ситен чакъл, подсушени са заледените места. Отлична работа.
Само че тя не искаше. И то много отрано. Много скоро нещастното дете с изранени от намордника бузи си беше послужило със зъби, за да прегризе кожата му. Защото искаше да крещи заедно с онези, които крещяха по улиците из другите квартали, да се развлича другояче. Да крещи, да вика, да се смее, да цапа гащите си в главоломното пързаляне по излъсканите каменни парапети на стълбищата, а не по пързалките на „детските градини“, да се бие с малките сополанковци, който умеят да се смеят, а не се дерат от рев за най-малката драскотина на коляното.
Разбира се, че това им бе причинило мъка. И дори повече от мъка. Ужасна скръб, безкрайно разочарование, нещо невъобразимо. И кой бе виновен? Естествено, тя… и чудовището на злобата, на гнева, тутакси прераснал в нескрита омраза, изскочи. Уродливо и страшно.
Години се бореше то с непреклонната воля на Даниела. Чудовището татко-мама се хранеше с гняв, горчиви съжаления и отчаяние. А волята на Даниела непрестанно укрепваше, хранена от онова, което й поднасяха.
Война.
От противниковата страна прибягнаха до услугите на един психиатър, избран измежду „Поклонниците на свети Петър“. Безчувствен, мръсен глупак. Посъветвана от един непредубеден класен педагогически съветник и понеже имаше право на това, Даниела отвърна на удара. Тя потърси помощта на психиатър, симпатизиращ на членовете на „Федерацията на бъдещето“, тъй като не вървеше да спре избора си на някоя прекалено революционна група, а „Федерацията“ обединяваше множество либерално настроени ревизионистки групички с умерено прогресивни възгледи, люшкащи се постоянно между желанието за съюз с Всесветското християнство и сдържаната опозиция.
Война на психиатрите.
Сега на сцената излязоха съветниците по педагогическото ориентиране, според обичайните правила на играта в една държава, която вършеше всичко за доброто на своите поданици, и то от детството им. „Детето е напълно самостоятелна личност и като такава може да се ползува от законите на обществото, както всеки гражданин.“ Демагогия и гъвкав целенасочен подбор на фрази, майонеза, която винаги се получава добре. „Единадесетгодишното дете се счита годно да се ползува от правата си; то трябва да бъде изслушано.“ Браво.
И Даниела бе изслушана.
Тук бяха всички: Даниела, нейните родители, съсипани, осмени, бесни, и психиатрите, и педагозите, и съветниците по ориентирането, и адвокатите. В огромния салон, под бледите погледи на фотографираните прадеди, върху мокета и килимите, между пъстрите мебели, инкрустирани, позлатени, украсени, тапетите, златните неща, мазилката, имитираща мрамор, въобще имитацията на истинско материално богатство. Всичките са тук. А навън валеше. Беше такъв хубав дъжд! Чуден проливен пролетен дъжд! Невиждан порой, как само плющеше по еркерите на фасадата и стъклата и шибаше асфалта на улицата!
Събраха се в пещерата и за сетен път опитаха да ги сдобрят, дано пък, преди да се реши и произнесе присъдата за развода на детето с родителите му. Сдобряване ли? За Даниела това бе все едно да заличи годините на борба, да приеме да върви по предначертания път, за да угоди на татко-мама, да се изучи и стане генетичка или техничка по ОПС, с две думи, да се насочи към почтена професия. Като татко, който управлява въздушния трафик на цяла Франция (не беше единствен, но по думите му излизаше така…), и като мама, която работи в лаборатория за генетическа селекция към агрономическия институт. А Даниела така и не знаеше какво иска да прави. На дванадесет години човек е отговорен за себе си и тъкмо затова има право да не се стреми още към нищо определено, има право да се противопоставя на натиска от всички страни, ако се съмнява…