И ако татко не беше в лошо настроение, има охота и достатъчно червено вино в жилите си, започваше:
— Сине, това е нещо дяволски добре измислено! Тоя съюз ни обединява с куп страни, получава се страшно як блок и по-добре да си нямаш с него работа.
Звучеше много утешително, особено след като цял ден си слушал глупостите на няколкото хлапета от тайфата, които искаха да минат за всезнайковци и за престиж се впускаха в какви ли не гибелни пророкувания. Ако дядо се случеше вкъщи, поклащаше глава и отсичаше:
— Нищо подобно! Ама че си наивен! Ако се случи нещо лошо, другите блокове официално няма да си помръднат и малкия пръст, само ще чакат да приберат каквото остане накрая.
Серж решително не проумяваше нищо.
— Я не бери грижа толкова. Дядо ти май не е с всичкия си.
Всеки път, щом дядо му вземаше думата, го изслушваха, а после го коряха, че не бил с всичкия си. Татко се дразнеше и излизаше. А мама казваше: „Пак успяхте да го ядосате.“ Серж се измъкваше лекичко и отиваше при другарите си или заставаше пред телевизията.
Даваха равнината. Най-старите хора като дядо още помнеха времето, когато на нейно място е имало планина. Бяха я виждали с очите си. Бяха участвали в голямото подравняване. Когато говореха за това, ставаха сериозни, очите им не изразяваха нищо, само съжаление. Съжалението, че са постъпили така, и мъката, че не са могли другояче. Или това, или смъртта. Дори изборът им бе измама. Сделка с глупци. Мнозина вече ги нямаше, за да разкажат. Измряха. Измряха от злополуки в гигантските открити мини, от радиацията, от причинените от нея болести — ракови заболявания, обгаряния, кожни болести. Разядени от всичко това.
И то за какво, за нищо, единствено заради работата. Заради мините, дето са давали всякога само оскъдна руда и подир двайсетина години ги изоставиха, както и безплодните хълмове, флотационните басейни и утайниците, съоръженията за първична обработка.
За всичко това по телевизията не казваха нищо. Ала старците, и дядо, и татко, и другите, разказваха. А на двеста километра наоколо може и нищо да не знаеха, нищо от това да не ги тревожеше. Впрочем на двеста километра оттук се намираха градовете. Градът. (Всички те си приличаха, разрастваха се, предградията им се сливаха едни с други чрез множеството улици, съединени като невронните връзки на огромен мозък.)
— Ето виж, мойто момче, планината беше там, там и там. Е, не е била като Монблан или американското Колорадо. Дума да не става. Казваха им Върховете, ей там, на онова място, достигаха 1200 метра. Заоблени планини, покрити с гори, радваха окото. Лете, пролет и есен всичко зеленееше, отвсякъде грееха какви ли не цветове. Пък и дивеч имаше, знаеш. Сръндаци, зайци, глигани. А ей тука беше истинска долина.
И дядото обясняваше какво е това „долина“. Серж кокореше очи, седнал на най-долното стъпало на общежитието. Дядото седеше на най-горното и свиваше цигара от миризлива трева: казваха, че била цяр срещу рака на белите дробове… Серж гледаше как вдървените пръсти увиваха хартийката около зеленикавата смес. Старецът запалваше цигарата си, дръпваше няколко пъти от нея с притворени очи, сетне я оставяше да загасне и пак я запалваше — и пак, и пак. Разказваше за някогашната долина, разказваше за борбата на онези, които бяха дръзнали да се опълчат срещу добиването на урана.
— Използвахме всички законни средства. Този край беше обявен за защитена зона. Имаше даже министерство за защита на околната среда или нещо подобно, всъщност някакви екологически групировки. За тукашните хора решението за добив на уран беше равносилно на обявяване на война. Ето защо протакаха срока, колкото можеха. Знаеш ли, навремето повечето хора все още твърдо вярваха в благата от технологичния подем и в решаващата роля на индустриалните икономически интереси. Беше времето на големите манипулации с общественото мнение, направлявано от печалбата и парите, от свещениците на икономиката, на политиканстващата политика, от цялата тази помия. А хората се водеха послушно, подгонени от страха от енергийната зависимост. Могъщи гангстери крещяха: „Петролът е застрашен!“ и „Да живее ядрената енергия!“
Той продължаваше в същия дух, горещеше се, докато видеше, че на Серж вече не му е интересно. Тогава се връщаше към историята с мините от тази част на източното предградие — Вогези/Юра.
— Накрая повечето местни хора отстъпиха. Аз също. Трябваше да се работи, а имаше само това и нищо друго. Свършено бе с равнината. Вече не ни интересуваше. Или трябваше да я населим и разработим, или да мрем. Сега е по-зле от всякога… наистина загубена работа. А по онова време най-буйните се опълчиха, грабнаха пушките и хайде в планината. Бяха предупредили, че ще го направят, и удържаха думата си. Водачи им бяха трима дървари, дори един писател бе застанал в редиците им — от старата школа, дето разказват разни истории в печатните книги, беше родом оттук. Отначало се нахвърлиха на инвентара, ама бяха много изолирани и населението остана със скръстени ръце. Тукашните хора винаги са били овце, а не вълци. То им е останало от историята и от всичко, което им се е струпало на главата открай време, пък и от наивност. С две думи, нашите шумкари докараха на обектите снаряди и повредиха инвентара на инженерите, а когато им изпратиха части от Корпуса за сигурност, те стреляха по ченгетата. Работата опря до армията, до газовете, до напалма. Всички останаха по местата си. Знаели са как ще свършат, ама устояха докрай.