— Ще си потърсите работа.
— Нямам квалификация. Нищо нямам. Много ги е грижа за нас. Бива ни само да копаем, ама вече и това не правим. Защо трябва да напускам тоя край, нали съм роден тук?
— Накрая тука ще осланете само вие, Монтра — казваше лекарят.
Съобщаваше това с тон на човек, който предсказва нещастие и знае, че е безсилен да го отклони. Говореше по навик.
— Тия, дето заминават, не знаят за къде са тръгнали — възразяваше му тате. — Баща ми ще умре скоро. Това ще стане тук.
Дядо поклащаше глава и гледаше лекаря право в очите.
Лекарят въздъхваше и питаше:
— Серж, а ти какъв искаш да станеш?
— Искам да съчинявам истории като един тукашен човек, който отдавна е умрял. Ама за телевизията.
— Много хубаво.
— Той е на шест години — казваше тате. — Сега се учи да чете. Хич не му говорете, че ще може да върши каквото си е наумил. Не е за нас тая работа. Не е за момчето на безработен миньор.
Лекарят свъсваше вежди и за няколко секунди ставаше много страшен, сетне лицето му се проясняваше.
— Вие нямате представа за тези неща, господин Монтра. Никога не сте виждали действителността зад тия развалини.
Тате беснееше, устата му се изкривяваше, погледът му ставаше зъл:
— А кой ги е направил тия развалини, както казвате вие? Да, питам ви аз, дето нищо не зная…
— Грешка на миналото, докато хората намерят разумно решение.
— Тук за нас миналото е вечно.
Те се припираха. Серж се чешеше. И разговорът свършваше все по един и същи начин, лекарят се усмихваше със съжаление, вдигаше рамене и си тръгваше. Мама отпушваше тубата с помада и мажеше кръста на Серж. Тате изпадаше в нервна криза и излизаше.
По телевизията даваха приключенията на Диф Билби. Ежедневен анимационен филм. Заглавие на предаването: „Не следвайте лошия пример на Диф Билби.“ Диф Билби бе едно непоносимо хлапе, вършеше само глупости и затова здравата го наказваха през последните тридесет секунди от предаването.
По могилите край кариерите децата от селото играеха на Диф Билби. Серж бе Билби. В началото — защото децата решиха така, понеже беше най-малък, а по-късно по свое желание. Даже някак си успяваше да спечели, хе-хе-хе, малка лична победа, къде с извъртане, къде подмолно — с опияняващото усещане на сила, колкото и нищожно да бе: дълбоко в тоя затънтен край, притиснат между кратери и могили, едно шест и половина годишно момченце дълбаеше проход, за да избяга. Това бе победата на злото, и то безнаказана. Порасне ли, каквото ще да казва тате, той ще измисля приключения за телевизията(а защо не за ОПС, средството да приемаш и направо да изживяваш в мозъка са видеопредаването — за това говорят толкова често, колкото и за войната, и то навсякъде, та чак и по „нормалната“, телевизия, плющят нанизи от лозунги, декламирани от засмени говорители и говорителки, видимо започнали да оглупяват: „Елате в Голямото семейство на ОПС! Бъдете с нас!“, „Живейте със самото събитие!“, „Поставете се в центъра на заобикалящия ви свят!“, „ОПС ви дава уникално и максимално възприемане на действителността!“ и т.н.). Той ще съчинява истории и така ще се разплати за всичко. Ще каже това, което други никога няма да посмеят да кажат. Ще стане автор на прочута серия, в която един друг Диф Билби ще победи!
Ще разкаже за шумкарите в планината, които не искаха да разравят земята им, да тровят водата им, да преорават горите им, да горят земята им със сярна киселина.
Скоро серията с Диф Билби свърши. Замести я друга драматизация, която показваше човекоподобни животни: в нея лошият бе вълк. А какво е това „вълк“? Прилича на тия мръсни подивели кучета, дето скитат къде ли не, обясняваше тате.
Имаше едно момиченце на име Мюгет. Родителите му държаха онова кафене с магазинчето в края на селото. Навремето, когато мините били още в експлоатация, заведението поддържали баба й и дядо й, ама умрели от някаква мръсна непозната болест. Мюгет все хитруваше, три дни ходеше на училище, два отсъстваше. Беше на четири години. Или на пет. Имаше огромни зелени очи, гнойни пъпки край устата и кървящи струпеи в носа. За един бонбон се търкулваше от могилката в калта или сваляше гащичките си и учудено гледаше как по-отворените момчета я гъделичкаха между краката. Или се събличаше гола. Един ден едно от големите момчета, дванайсетгодишно, каза, че щяло да й направи дете, жива кукла, и й подаде четири бонбона.
Съблече я и разкопча панталона си. Големият повали насила Мюгет, тя закрещя. Това продължи дълго, големият довърши забавлението си с бутилка от кола: Мюгет вече не крещеше, зяпачите не се смееха. От нея течеше кръв. Те се разотидоха, а тя все стоеше там. Големият ги накара да се закълнат, че няма да казват никому нищо, иначе ще им види сметката. Веднага набедиха един тип, който бе имал истории с малки момичета. Напразно крещеше той; че е невинен, бащата на Мюгет го повали още същата вечер с един пушечен изстрел — по-точно с четиринадесет, толкова съдържаше пълнителят на неговия праисторически „Уинчестър“ 30/30. След това онзи тип представляваше купчина кайма. Четири дни по-късно откриха дванайсетгодишното момче, обесено с кабел от велосипедна спирачка на една метална греда в разнебитения навес, където играеха. Беше се покатерил по една стълба на два метра от земята (или го бяха повдигнали горе). Примката почти бе прерязала врата му.