По-късно Серж щеше да разкаже за една банда момчета, забравени от света сред мъртвешкия пейзаж, и за едно четири-пет годишно момиченце, изнасилено за четири бонбона с една бутилка от кола, докато пукне като животинче. Щеше да разкаже за един тип, който крещеше през плач: „НЕ СЪМ АЗ! НЕ СЪМ АЗ!“, докато шестият куршум не му пръсна черепа, щеше да разкаже за едно обесено момче, с изкривен врат, с подут език като синкав мехур, изскочил от устата му, с боси и покрити с мръсотия крака.
Защото никой нямаше да разкаже за тези неща на телевизионните екрани. Съществуваха само Диф-Билбовци и зли вълци, които получаваха заслуженото.
Той щеше да говори за бащата на Мюгет, който отново взе пушката няколко месеца по-късно и уби жена си и накрая себе си. Разправяха, че дошли някакви момчета и му разказали истината за смъртта на Мюгет… Разправяха…
Веднъж, когато Серж бе на десет години, от полицията дойдоха да арестуват баща му. Прекалено дълго бил чакал за работа, а това не било законно. Мамел ги.
Дядо бе умрял.
Мама получи само една пенсия заради работата, която тате бе вършил много отдавна. Види се, не можеше да чакаш за работа и да получаваш парична помощ повече от две години. Май че тате доста ги е мамил. Натовариха го за града. На принудителна работа под надзор.
— Боже, ами сега какво ще правим? — безучастно се завайка мама.
Както бе предрекъл лекарят, селото опустяваше. Нямаше и три хиляди жители. Някакви съмнителни типове взеха да посещават мама. Доста време мина, докато Серж разбере и приеме, че тя бе намерила такъв изход за своите проблеми. Не й се разсърди.
По-късно щеше да разказва как мама…
Първоначална насока в образованието си получи в едно съседно село оттатък кратерите и могилите, село с чисти къщи и почти зелени поляни наоколо. Един доста приятен тип го изслушва цели часове. След това реши да го измъкне от клоаката му и да го настани в града, в едно семейно общежитие под опеката на държавата. Серж въобще не реагира. Още бе зашеметен от гледката на зелените поляни.
5
Не смееше да погледне надолу, сигурен бе, че ще види нещо ужасно, ако погледът му слезе до гърдите. Смразяващ страх пъплеше по него. Беше се вцепенил от това, което го бе сполетяло; представяше си счупеното колело на изтръгнатия волан, намушкания в гръдния му кош лост за управление като някакъв назъбен кол и кръвта, готова да бликне при най-малкото му движение. Вледеняващият страх го обзе цял, почувства някаква зашеметяваща вълна да се надига в него и му прилоша. Пазачът му говореше нещо, надвесен през отворената врата на колата му. Даниел гледаше как мърдат червените му устни, окръжени със синкава брада. Кой знае защо си помисли: „Ако ще и по четири пъти да се бръсне на ден тоя тип, пак ще си е такъв.“ Пазачът отваряше и затваряше уста като риба в аквариум. Ушите на Даниел бучаха.
„Какво се е случило с мене? Потеглих с колата и после… Станах някой друг, друга, казвах се…“ Споменът се разпокъсваше, подробностите се пукаха като мехурчета и проблясвайки, замираха — като сън, чиито нишки се губят миг след пробуждането. Прилошаването му премина. Даниел дойде на себе си, макар да бе още силно разтърсен.
— Господине! Господине! — викаше го пазачът.
Той, който само допреди няколко часа се бе сторил на Даниел толкова зъл, сега, под въздействието на тревогата, се бе преобразил. Посегна да разтърси Даниел, но той му кресна:
— Не ме пипайте! Воланът е забит в корема ми! Бързо повикайте лекар!
Човекът погледна към волана, сетне отново към Даниел. По бледите му бузи изби лека червенина. Дори се усмихна бегло:
— Не бойте се, господине. Воланът си е на мястото, държите го с ръцете си. Вижте. Вижте.
Даниел се поколеба, но го послуша. Да, воланът си беше на мястото, а той го стискаше с две ръце тъй силно, че кокалчетата му бяха побелели. Гръдният му кош бе невредим…