— Изглежда, че предпазният ви колан се е откачил — каза пазачът. — Само сте се ударили, това е.
Даниел се запита беше ли закопчал или не колана, преди да потегли. Не можа да си спомни нищо. Промълви:
— Може да имам нещо счупено…
Тежка болка го стягаше в ребрата, по целия му гръбначен стълб от тила до опашната кост пробягваха бодежи и още не бе се отърсил от тая странна замъгленост, изпълваща главата му.
— Само сте се ударили, друго няма — каза пазачът. — Добре, че не сте вдигнали голяма скорост, иначе щеше да е лошо. Помъчете се да се измъкнете оттук.
Даниел се напъна да отлепи ръцете си, вкопчени за кормилото. Вратата се бе отворила от удара. Той излезе предпазливо от колата. Краката му го държаха. От съседните къщи прииждаха хора и между тях той зърна синеблузите силуети на хората от изследователския институт. Обиколи колата, пресмятайки щетите: изкривена броня, срутена мазилка на една стена в портиерната.
— Добре съм — каза той на пазача в отговор на въпросителния му поглед.
Въпреки това човекът го хвана за лакътя и го въведе в стаичката си. Тук, на хладно, той дръпна един стол и Даниел се строполи на него. Почувства, че така болката още повече се усили. Пазачът му наля нещо и Даниел го изпи без колебание. Алкохолът го шибна. Топлината се изкачи до бузите му. Беше буквално мокър от пот.
— Мисля си какво може да се е случило с вас — каза пазачът. — Честна дума, карахте като охлюв и току свърнахте от пътя и тръгнахте право към ъгъла на портиерната. Рекох си: ама какви ги върши тоя приятел? Видях ви зад волана. Викнах ви от моя прозорец. Изглеждахте ми съвсем занесен.
— Прилоша ми — каза Даниел. — Моля ви се, кажете на тия хора да си ходят…
Пазачът потърси фуражката си и я намери на земята — бе паднала, когато скочи през прозореца. Излезе от стаята. Даниел го чу да се разправя с хората и да ги успокоява. После се върна и затвори вратата след себе си.
— Прилоша ми — повтори Даниел. — Ударът… сега ми е добре. Задържах се в оная къща с една клиентка, госпожа Тодоба, и веднага след това излязох на слънце. А вътре в колата беше истинска потилня. Май съм получил слънчев удар.
— Възможно е. Имахте късмет, че не карахте бързо. Трябва да внимавате с тая лятна жега. Да ви налея ли още една чашка?
— Не, не, благодаря! Чаша вода, ако обичате… Пазачът кимна. Пийна още една глътка направо от шишето, остави го и тръгна да пълни чаша вода от една малка мивка…
Даниел остави застрахователната си карта и писмено заключение за злополуката, подписано от пазача. (Даниел запази едно копие за „Том-Фил“ и за поправките на колата.) Ръцете му трепереха, иначе се чувстваше много по-добре.
Два пъти пазачът го попита дали ще може да кара колата, Даниел отговори, че може, и кимна, когато човекът го посъветва да вземе предпазни мерки и да отиде на лекар. Едно счупено ребро било дребна работа, обаче трябвало да се лекува незабавно, за да няма усложнения. Даниел обеща да стори всичко, каквото иска пазачът.
Качи се в колата под все още загрижения поглед на добрия човек. Моторът слабо пърпореше, автоматично изключил от скорост при сблъсъка. Даниел даде заден ход и пое по пътя. Група любопитни мъже и жени, отдалечили се едва на трийсетина крачки, го наблюдаваха, докато прекоси кварталната бариера и потъне сред вълната от коли.
Караше бавно и предпазливо.
Слънчев удар… разбира се, не беше. А бе нещо съвсем друго. Нещо като лошо предаване ОПС, когато запаметяващата настройка е погрешна. На няколко пъти посегна към закачения за месестата част на ухото си приемник, като че ли можеше да разбере нещо пипнешком. А дали не бе повреда в приемника? И неволно да е уловил някое неконтролирано предаване от директно излъчвана програма. Неволно да е хванал образ от неизвестен канал, прехвърлил границата на съня? Което можеше да означава повреда в приемника, с други думи, неизправност в интегрираната хипнопрограмираща кортикална система. Та това е върхът на падението за един продавач на приемници ОПС. Да стане самият той жертва на една от тия досадни истории, чийто минимален процент изтъкваше по всевъзможен начин пред своите клиентки…
Или бе нещо друго.
Каквото и да бе, Даниел реши да кара много внимателно. Онова нещо можеше да се повтори и тук, сред потока от коли, на улицата. Беше нащрек, готов да спре при най-малкия тревожен признак. (Господи, как да повярва на всичко това! Още повече че поради професията си се явяваше всеки месец на контролен преглед с пълни невротехнически изследвания.)
Административните сгради на „Том-Фил“ бяха разположени близо до телевизионната кула на ДДОК (Дружество за директен отдих и култура — или 5-а телевизионна мрежа), до моста Грьонел, а това беше доста далече и Даниел се страхуваше да пътува сам след случилото се, крие опасност за него. Трябваше да предупреди за това, да потърси помощ. Инспекторите по безопасността не се шегуваха с тия неща — и имаха право.