Даниел необезпокоявано измина част от пътя, прекоси моста пред Архиепископията и отново се озова на остров Сите. Забеляза, че несъзнателно следва маршрута, който си бе намислил, преди да загуби съзнание. А от преживяното с госпожа Тодоба в стомаха си усещаше някаква горчива каша, почти отвращение.
Продължи да кара и машинално пое по моста Сен Луи. Паркира пред бара с фасада от червеникави камъни и надпис в стил „ретро“ „Веселата хубавица“. Въздъхна дълбоко и облекчено, че се е добрал дотук благополучно. Постоя зад волана.
Тясната улица, потънала в спокойна сянка, притъпяваше някак шума и отблъскваше нетърпимата жега. По тротоарите между високите тъмни стени и спрените коли се движеха минувачи: човек веднага можеше да различи постоянните обитатели на двата бряга на Сена от „чужденците“ туристи, дошли от всички общности на Конфедерацията, други от по-далече или просто от някой кът на Франция, пък дори и от съседните квартали на Стария Париж. Всички носеха в ухото си приемник ОПС, дискретно или в стил „рококо“.
Спокойна вечерна атмосфера обгръщаше това кътче на Париж. Даниел погледна хронометъра на таблото: денят си отиваше. Още дълго щяха да се нижат протяжни часове и кротко да се стопяват в угасващата светлина, преди да настъпи нощта и да сложи край на победоносното слънцестоене. След като бе текло стремително, ето че сега времето бе замряло и Даниел интуитивно чувстваше, че предстоящите минути щяха да се нижат с още по-мъчителна бавност.
Той излезе от колата, заключи вратите, обърна гръб на една двойка, която раздаваше позиви за някаква току-що родила се (вероятно) религиозна секта, и влезе в бара „Веселата хубавица“. Дълбок полумрак с преобладаващи червеникави тонове, маси и бар от лакирано дърво, дискретно проблясващи медни предмети под топлите погледи на еднооките аплици. Момичетата сервитьорки, с едва покриващи задника им плисирани полички, с плътно затворени до врата, но добре запълнени корсажи, очакваха клиента на единия край на бара или сновяха между масите. Тъй като Всесветското християнство бе премахнало проституцията с декрет на Олга Дерие, президент на Френската република, втора поред от женски пол, в някои барове, ресторанти и хотели видяха да разцъфват много приятни за окото цветя, кръстени „домакини“, момичета сервитьорки, момичета посрещачки и т.н., а съставът на тези очарователни батальони очевидно далеч надхвърляше по брой персонала, необходим на тези заведения. Момичетата си избираха клиенти, определяха срещи, държаха стаи в града, „работеха“ в извънслужебно според посочено от тях разписание и нагласяваха нещата така, че никога да не излизат от хотела, бара или ресторанта, сподирени от някой клиент. Ако за по-сигурно плащаха на техните работодатели за „покритието“ (което и правеха), то сумата беше постоянна и се даваше на четири очи. Контролиращите служби много скоро разбраха, че не са в състояние да се борят. А някои наивници продължаваха сериозно да се питат къде се крие разликата между „преди закона“ и „след“ него…
Едно момиче се запъти към Даниел, кацнало на токчета-кокили и изкусително кършещо снага, но с уморен поглед. Той бе яхнал една табуретка и го изчака да се приближи. Когато застана пред него, той потрепера като някой, който се пробужда, усмихна й се бегло и поклати отрицателно глава. Момичето се нацупи леко с начервените си устни, мълком се завъртя и се върна на предишното си място на другия край на бара при останалите. Много маси в заведението бяха заети. От мъже, но и от жени, и едните, и другите бяха в компанията на „домакиня“ или „домакин“ — „Веселата хубавица“ осигуряваше и двата пола, по желание… Имаше и неколцина самотници, неподвижно облегнали се назад, те следяха с притворени очи програмата ОПС. Даниел Монклеман не обичаше да се „включва“ на обществено място, макар че беше напълно безопасно. Външно обезопасяващата система действаше безотказно и бе готова всеки миг да прекъсне вътрешното приемане на образа. Но той не обичаше това. Така и не можа да си обясни причината за нежеланието си.
Заведението беше тихо. От време на време звънваха късчета лед в чашите, приглушено ромоляха разговори и плуваха сред полумрака и островчетата розова светлина. И една отморяваща музика, като полъх от скритите усилватели…
— Дайте ми голяма чаша с нещо разхладително — каза Даниел. — Мога ли да телевидеофонирам? Келнерът повдигна едната си вежда.