Вярата, че едно живо тяло е цяло богатство, че ръцете са съвършени художествени творения, че е хубаво да се смееш, да плачеш, да се храниш. Да вярваш, че очите на другия могат да виждат отвъд нормалния спектър, че очите са сътворени и за да говорят, устата — да мълчи, кожата — да се надява, ръцете — да се радват на бъдещи милувки.
Тя седна, сетне полегна на възглавниците. Той също. До нея. Без дори да се докосват. Времето им принадлежеше. Да, всички години, всички векове. А сега им предстоеше да разберат и да вкусят мига. Трябваше да свикнат с тази нова вяра в самите тях, отекнала като летен гръм.
Тя каза:
— Наричам се Ким.
Даниел се изправи в леглото си, плувнал в пот; челюстта му бе скована, сякаш бе крещял без глас. Бе останала стаята и нейният полумрак, тишината. Оставаха смътните очертания на няколкото функционални мебели и хъркащата маса Матилд. Но този следобед тя се казваше Даниела… и аз бях тя!
Значи се беше повторило.
Както първия път, без да го желае, при изключен приемник и предварителна хипнопрограма в състояние на покой. Против волята му. Да, той не беше в ред. Той или приемникът. Един от двамата. Или и двамата? Дали пък не приемаше пиратски предавания, както бе подхвърлил Ларзан?
Споменът за преживяното бледнееше, изтласкан от силен пристъп на безпокойство. Искаше му се да забрави, ала и да си спомня. Никога не бе улавял предаване с такова въздействие. Бе докоснал с пръст съвършенството, беше като забранено богатство, което бързо се стопяваше.
Смаян, Даниел остави времето да тече, седнал в леглото. Бавно и неумолимо тревогата и страхът се сляха в една отчаяна тъга и от очите му бликнаха сълзи. Наоколо му вече нямаше нищо, за което да се хване.
Като не можеше да издържа повече, той стана и бързо се облече, забравил, че Матилд може да се събуди всеки миг. Излезе от стаята, после от апартамента.
Прекоси тичешком паркинга с бледите светлини.
Хронометърът в колата показваше четири часа и тридесет минути.
Денят розовееше в безоблачното небе. Даниел полетя из улиците, пое по някакъв измислен маршрут и се загуби. Озова се на терасата на едно кафене и беше първият клиент на келнера с подпухнали клепачи.
Точно в осем часа той пристъпи прага на фоайето в управлението на „Том-Фил“. Търговският директор Ж. С. Бекен не можеше да го приеме. Даниел настоя. Секретарката му хвърли странен поглед и учтиво, но сухо го помоли да почака.
Нямаше го и Дидие Ларзан. Никой не можа да му каже защо.
Както сновеше из чакалнята, в един миг зърна отражението си в стъклото на една стенна гравюра. Рошав, блед, с набола черна брада и смачкана яка на ризата. Бързо отскочи до кабинета си и грабна бръсначката от тоалетната. Среса се, приведе в ред облеклото си. Резултатът не беше кой знае какъв. Не можеше да се пребори с това коварно безумно пламъче, което гореше дълбоко в очите. Отново слезе в приемната.
В девет и половина Ж. С. Бекен се съгласи да го приеме.
Даниел поздрави мъжа, седнал зад обширното бюро от истински махагон. Той бе неговият пряк началник и почти приятел. (Само условно не си говореха на „ти“.)
— Имам неприятности — съобщи Даниел.
— Така и предполагам — каза Ж. С. Бекен и на облото му лице се изписа искрено съжаление.
И той му съобщи, че вчерашната му клиентка, госпожа Мюриъл Тодоба, е починала. Защото използвала новия си ушен апарат от трето поколение, без да се подложи на предварителна хипнотична настройка за желаната визуализация, а Даниел Монклеман, макар и продавач, се бе съгласил да й постави апарата незаконно, след като спал с нея, и невротехникът Дидие Ларзан бе съучастник в тези злоупотреби.
Знаеше всичко.
Дори това, че пиратски предавания от непознат източник смущаваха от известно време официалните програми, по-точно тези, които излъчваше 5-а мрежа ОПС на честота А.Т.-Д.А. 623/Х.12. Но тези интерференции идваха на второ място.
Главното бе смъртта на една клиентка на „Том-Фил“ по вина на негови продажни служители — продавач-представител и невротехник. Главното бе общественото положение на пострадалата (кварталните организации в Стар Париж открито поддържаха движението „Вярата на човека“) и сътресението от скандала, което неминуемо щеше да затъмни блясъка на фирмата „Том-Фил“.
А на всичко отгоре тези проклети интерференции станаха причина за куп рекламации и засягаха само програмите на 5-а мрежа, а най-голям брой приемници от 3-о поколение, в състояние да приемат тази 5-а мрежа, се изработваха и продаваха от „Том-Фил ОПС Къмпани“…
За по-малко от три минути лицето на Даниел Монклеман, бездруго доста променено, остаря с десетина години.