— Вече нищо не ми отива — каза Даниел, но така и не знаеше защо и какво точно значеше това.
— Ще получите ново психопрофесионално ориентиране, нали? Периодът на изчакване при вас не ще бъде по-голям от две години. Ще трябва отново да постъпите някъде.
Даниел отвърна с въпрос:
— Каква дума се използваше преди за „очакване“?
— Не знам. Не е имало очакване.
— Та нали е имало хора, неспособни да извършват тяхната работа. Хора, които вече не са били желани.
— Имало е пенсиониране след определена възрастова граница. Както и безработни. Но гражданите не са били подготвени психологически да дават най-доброто от себе си. Индивидуалната психология и професионалното формиране не са допринасяли нищо за това. Считало се, че платеният отпуск, който се полагал неотменно на всички, е необходим за отмора. Сега човек работи, докато сам не реши да престане, няма възрастова граница. Очакването намалява безработицата и предоставя необходимото прекъсване за почивка. Защо ме питате, Даниел?
— Нищо… Да речем, че съм в период на очакване, е казано със старата терминология: отстранен, уволнен.
— Съгласете се — каза Ж. С. Бекен, — че сегашната терминология не е толкова травматизираща. Съгласете се, че ние продължаваме да се грижим за вас, да гледаме на вас като на човешко същество, което е сгрешило сериозно и затова трябва да плати, но трябва и да му бъде простено. Не ви е отнето правото да оправите положението си, нито сте осъден до края на живота си, Даниел… Все пак сте причинили смъртта на една млада жена.
— Млада жена, която направи всичко, за да постъпя незаконно.
Ж. С. Бекен бавно поклати глава. Не се усмихна.
— Тя е мъртва, Даниел.
— Тя е мъртва — повтори Даниел и излезе от кабинета.
Даниел Монклеман отиде в сервиза за контрол и поправка. Срещна познати лица. Всички бяха в течение на случая: доказателството бе, че никой не обели дума. Свалиха му приемника. А за предварителното програмиране Бекен правилно го бе предупредил: щели да го потърсят незабавно.
Той излезе от сградата на „Том-Фил“. На стълбите се сети, че бе забравил да попита какво е станало с Дидие Ларзан. Каза си, че той навярно няма да е кой знае колко очарован да се видят. Но щеше да се помъчи да го открие. И заслиза по стъпалата.
Пред колата му бе застанал един дежурен пазач.
— Колата е сервизна, господин Монклеман — рече пазачът, като сложи грамадната си ръка на вратичката, докато Даниел се мъчеше да я отвори. — Съжалявам. Казаха ми, че вече не сте от фирмата.
Господи! Тези не си поплюват…
Толкова години психопрофесионална подготовка, от добра по-добра, и накрая да я докара дотам. От детството нещата бяха устроени по възможния най-добър начин под братската и хуманна егида на правителството, загрижено за най-пълното разцъфтяване на всеки свой подчинен. Даниел бе пожелал да упражнява тази професия, беше я избрал, насочван бе умело от преподавателите по професионално ориентиране, преценяван от психолози, откриватели на таланти. И хоп!
— Добре, драги — каза той на пазача. — Мога ли да взема някои документи и вещи от колата?
— Ама, разбира се, господин Монклеман. Даниел отвори вратата и после веднага я затвори.
— Няма смисъл — горчиво се усмихна той. — Нямам нищо лично в тази кола. Бях… разсеян.
Отдалечи се. Не знаеше къде да иде, какво да прави. Само местеше крак пред крак.
9
Същата вечер, докато Дидие Ларзан откарваше своя приятел Даниел Монклеман до дома му, преди новото трагично премеждие през нощта, та същата тази вечер Диф Билби изминаваше като сомнамбул разстоянието от дома на Летита до неговия магазин, поспирайки се често тук и там… от което действието на алкохола се поразсея. След като спусна желязната рулетка и залости вратата на магазина, той почти възвърна нормалното си състояние. Което ще рече, че се чувстваше жалък, до немай къде оклюмал, с мигрена и подут стомах и както всеки път засрамен заради излиянията си пред горката Летита. Той прекоси помещението, без да светне, изминавайки неизменното разстояние между рафтовете и гондолите, и се изкачи горе.
Ким чакаше в леглото си сред полумрака, бледа, слаба и неподвижна, вперила очи в една точка на височината на големия прозорец. Преди да излезе, след като се бе свестил, естествено, Диф бе освободил главата на младата жена от сенситометричните каски и тези за ЕЕГ, бе изключил датчиците и бе поставил всичко в ред. Тя седеше сковано както винаги. От време на време премигваше. Един призрак, който неизменно причиняваше шок за всеки не свикнал да го вижда. Ала Диф бе свикнал… Но го шокираше друго.