Планината бе тъй висока, че нащърбените й върхове се забиваха право в синьото небе или потъваха в облаците. За първи път Серж имаше възможност да съзерцава естествен шедьовър от такъв мащаб.
Много бяха децата в общежитието. Стотици. Някои по-големи от Серж, други по-малки, И дори съвсем мънички. Повечето идваха от града или от други градове, защото е било преценено, че родителите им не могат да ги възпитават по разни причини — материални, социални, психологически и т.н. Ето защо с това се нагърбваше държавното общежитие и правеше всичко, за да подготви от тях преуспяващи граждани.
Преподавателите психолози, съветниците педагози, аналитиците, откривателите на индивидуалността, въобще целият персонал беше любезен, симпатичен, сърдечен, способен, внимателен, благосклонен. Всички бяха загрижени най-вече за едно: да изпълняват отлично задачата си. Всички бяха подготвени предварително за тази цел, за този избор, всички бяха открити и обучени още когато самите те бяха деца. Съвършена демократизация на труда.
И всички повтаряха с тона на говорителя от серията анимационни филмчета „Не следвайте примера на Диф Билби“, когато Диф Билби, който се бе правил на глупак, биваше смъмрян и търпеливо му обясняваха как да стане добро момче.
Затова семейното общежитие бързо опротивя на свръхчувствителния Серж: общежитието с неговия тъй мил персонал и дори пансионерите му, толкова загрижени да бъдат добри, толкова усърдни в желанието си да изпълняват дадените им съвети…
Имаше уроци по гражданско право, уроци по всеобщ християнски катехизис, уроци по всичко — но всичко се свеждаше до тази или онази страна от дълга на гражданина, от религиозния дълг на всесветския християнин.
Аналитиците, откривателите на индивидуалността и преподавателите психолози единодушно потвърдиха психологическата неустойчивост на Серж (на десет години и половина) и го обявиха за момче с труден характер. Но към формиращата дисциплина рисуване детето проявяваше най-голяма възприемчивост. Беше надарено. С молив в ръка по цели часове то „разказваше с рисуване“ някакви истории върху груба бяла хартия. Бяха странни истории и по нищо не приличаха на тези, които другите деца рисуваха или разказваха по време на занятията за разкриване на личността. А Серж се позоваваше на преживяното от него през тия десет години и половина, на спомените си от мъртвата долина. Той рисува някогашните шумкари, изтребвани от бойците на урана, рисуваше кратерите и червените кариери, рисуваше татко — как седи на края на масата и дядо — как пуши цигарата си от миризлива трева… рисуваше едно мъртво момиченце, с бутилка между краката, рисуваше гонитбата на виновника-невинен, рисуваше едно обесено дванадесетгодишно момче, рисуваше заболели от краста и портрета на пътуващия лекар. Рисуваше оловносиви небеса, сред които понякога се мяркаха слънца, ала черни, кървави земи, къщи без прозорци, крехки силуети, дървета с превити стволове, умоляващо протегнали оголените си клони. Рисуваше и града. Отначало за него му трябваха багри, и розовата планина беше там под небето в яркосиньо. Сетне забрави за планината. Небето пак стана сиво. Градът придоби облик на еднообразна клетъчна конструкция, напомняща препречените пръчки на огромна желязна ограда. И себе си рисуваше в една такава клетка. В крайчеца на листа, отляво.
Ала рисуването бе само едно педагогическо средство, метод на психологическо изследване, записан на картона на различните развиващи дисциплини. И то най-долу. Не го зачитаха за художествено ориентиране с оглед на бъдещето му, а бъдещето означаваше да се твори за ОПС. Нещо още по-лошо. Това, че се отдаваше на подобни безкрайно навързани истории, можеше да се обясни единствено със сериозно умствено отклонение, с неизлечима травма, податлива може би на химиотерапия, но методът се свързваше със сярата, затова предпочетоха чисто психологическото „външно“ въздействие.
Какво ще кажете на едно десетинагодишно дете, което си е наумило да посвети живота си на рисуването и да разказва ужасяващи истории за една загиваща действителност, която всички се мъчат да заличат? Какво ще кажете на това дете, когато се залови да разказва други, също тъй отчайващи истории, само че сред декора на една нова действителност, която се представя за най-добрата — и за мнозина е такава? Какво ще речете на едно дете, което с такава находчивост открива всички пукнатини, всички недъзи, всички търкания, за да ги окарикатури?