Две години остана Серж в крайморското общежитие на дивия бретонски бряг. И отново побягна. Хванаха го седмица по-късно.
Изтърпя ново ориентиране, което се оказа също толкова безуспешно, колкото и предишното. Несоциален и нестабилен, интеграционен знак малко под нулата. Но стана чудо. Или бе резултат от някаква машинация на прекалено енергичната Служба за гражданско ориентиране. Серж научи, че си имал сестра.
Точно два пъти по-голяма от него сестра, за която никога не бе чул да се говори. Нито от родителите си (което бе разбираемо), нито от дядо (което също бе разбираемо, но по-мъчно…). Ето и официалното обяснение: била се родила по времето, когато окончателно изоставяли кариерите, и още не се знаело дали на населението ще се разреши да остане там, така че се очертавало нерадостно бъдеще. Както и други деца, родени същата година, тя била настанена в общежитие. И отраснала като истинска рожба на държавата.
Живееше в Стар Париж, съвсем законно свързана с един механик, който притежаваше сервиз за поправка и продажба на автомобили… Самата тя бе помощник-техник и се занимаваше с административните дела на предприятието (имаха двегодишно дете). Бяха съобщили, че има едно „трудно“ братче, което би могло да се приобщи към социалната среда, ако заживее в стабилна семейна среда. Съпружеската двойка прие да даде подслон на този рядък екземпляр. Срещу материална помощ, отпускана от „Ориентирането“, както е редно.
Тя се казваше Лизиан. Той Жона. Бяха решили да запазят бащините си имена: Лизиан Монтра, Жона Валие. Когато синът им Тоб станеше пълнолетен, щеше лично да избере между Монтра и Валие или да посочи име, което сам той си е харесал.
Серж никога не повярва напълно, че между него и тая млада жена има кръвна връзка. Макар че отведнъж установи външна прилика с мама. А да се привеждат други доказателства освен акта за раждане, явно бе невъзможно: Лизиан никога не бе виждала родителите си, нямаше и представа за родното си място — пък и никога не бе се старала да узнае нещо повече от „нормалното“ си минало. Тя изслуша много внимателно това, което й разказа Серж за родния край, за татко, мама, дядо и мините. Всичко. Притисна го до себе си и каза: „Горкичкото.“ А Жона се просълзи.
Може и да беше лъжесестра. Двойка доброволци, прилагащи във всекидневието си предписанията и заповедите на Всесветското християнство: „Помогни на нещастните“, „Обичай този, който страда, и много ще ти бъде простено, когато дойде възшествието“, всички тия трикове, всички тия сладникави и хуманистични литании, с които го бяха поили толкова много, че не смееше повече да не ожаднее… Откъде да знае какво ще го сполети.
Едно бе сигурно: те бяха отлично запознати с досието на Серж и притежаваха истинска дарба на психолози. Никакви повтаряни до втръсване поучения, тежки до задушаване съвети, изрази като „ти би трябвало“, „ще трябва да“, „тъй трябва“. А веселие, добро настроение, непринуденост, внимание — винаги имаха време да те изслушат. Лизиан бе сестра „един път“. Жона бе жизнерадостен, забавен, луд по механиката, но се интересуваше и от много други неща. Например от рисуването.
И Серж почна да рисува. Рисуваше ли, рисуваше, но редом с това, подобно на много деца на неговата възраст, се учеше в училището на улицата. Разхождаше се и откри града: Стар Париж. Взе да се рови из малобройните антикварни магазинчета за културни ценности и там откри едни стари илюстровани поредици, каквито бе виждал да се валят у тях, в къщата им в източното предградие Вогези/Юра. И книги. Не му пречеха да ги чете, юздата бе хлабава… ала това не приспиваше вниманието му. Зрънцето инстинктивно недоверие към всичко, свързано с близкото му обкръжение, си оставаше… Толкова доброта и разбиране му се струваха необясними. Никога не узна дали зад отношението на неговата „сестра“ и на зет му Жона не се крие капан. Или наистина бяха добри, великодушни и разбиращи и го считаха за личност, способна да се осъществи напълно и сама да избере пътя си.
Може би бе точно така.
Те наистина го обичаха. Бяха доказателството, че това съществува.
Три години.
Три хубави години. И Серж престана да рисува някак от само себе си. Открил бе нещо друго: моливът, перото и багрите не му бяха достатъчни. Обаче нуждата да разказва случки, за да докаже своето съществуване и да го вмести сред другите, си оставаше. Беше дори по-остра от всякога. При сестра си гледаше академична телевизия. Беше петнадесетгодишен, пълнолетен според закона и господар на съдбата си. Тогава откри системата ОПС. Съпружеската двойка, която го бе осиновила, често пъти не се задоволяваше да следи програмите по време на сън. По цели вечери приемаха вътрешно видеоизлъчванията от един приемник ОПС от 3-о поколение, пуснат на пазара едва от няколко години, най-новия и пригоден за всякакво програмиране, за всякакво запаметено предаване, в който си щеш момент. Подариха му първия приемник.