Ушен, второ поколение, купен на старо.
И Серж бе приет в света на великото единно европейско семейство. Изведнъж обозря целия свят, както никога досега, и бе опиянен от гледката, а повечето му разговори през „свободното“ време отсега нататък опираха до това, което бе изживял в ОПС. Най-вече художествените филми и фантастичните творби.
Това опиянение продължи известно време. Сетне отново се обади недоверието. Той се избави от капана точно в мига, когато се канеше да щракне, така поне Серж обясняваше внезапния си поврат.
Повече от всякога искаше да бъде творец. Автор, художник-моделиер за ОПС. Само в това виждаше спасението.
Избра си име: Диф Билби. Компютрите за самоличността нямат чувство за хумор. Помощниците психолози от „Ориентирането“ имаха къса памет, изглежда, никой не си спомняше за серията анимационни филмчета. И заключиха, че се касаело за здравословен юношески бунт. Не чак толкова лош отдушник, нали? Иди го разбери… Но приеха името без затруднение. За отбелязване бе, че всички бяха загрижени за нещо друго: много се говореше за военна заплаха.
Кой знае какво, че някакъв си чудак решил да се назове Диф Билби или Доналд Дюк в това опасно положение…
Диф Билби, бивш Серж Монтра, взе това за своя първа лична победа.
От „Ориентирането“ разрешиха той да се запише да следва за художник-моделиер в една академия на ДПР/ ТВ / ОПС (Дружество за производство и разпространение (Телевизия) (Отклонен парадоксален сън…)
Приемния изпит издържа успешно. Но беше играл нечестно.
11
Даниел взе едно такси — стар модел с радиоуправление, впоследствие преустроен за ръчно управление, понеже не е хубаво да се оставя машината да заграбва труд, който може да се извършва от божие създание, бе казал един ден Еварист I, убеждавайки с един замах десетки милиона телезрители ОПС, към които се обърна лично и доверително… Таксито носеше крещящите цветове на една компания за междуградски транспорт, а божието създание, което го управляваше, имаше подпухнало, червендалесто апоплектично лице с много тясна фуражка, килната над ухото, и караше като глупак. Повечето таксиметрови шофьори се мислеха за господари на улицата.
Неведнъж бяха на косъм от нещастието. На някои шофьори им дай да ругаят. Този обаче не. Да не бяха защитните рефлекси на срещнатите или задминавани автомобилисти, този червендалест мъж така и щеше да си умре, без да каже гък, смачкан от железариите. Даниел не се чувстваше нормално, гледаше как пейзажът бяга като в някой всяващ ужас филм на ОПС, ала умът му бе другаде. До такава степен, че поблагодари на шофьора на таксито, когато слезе на площад „Сен Жак.“
За щастие семейната кола беше на мястото си в паркинга: Матилд не беше излязла. (Или бе излязла пеш…) Даниел отвори вратичката със своя ключ и запали. Излезе от паркинга.
Известно време кара безцелно, поемайки наслуки по една улица, сетне по друга. Главата му бе празна. Както когато привършваше с предвидените за деня продажби и посещения на клиенти преди края на работното време. Ала не… Нищо подобно. В такива случаи той си позволяваше да се пошляе и всеки път с удоволствие си избираше остров Сен Луи, кварталите в Медон, Панаира на игрите.
Този път бе друго. Нямаше ги вече предвидените продажби, клиентите и клиентките, нямаше го отчитането на резултатите, приятелското състезание между колегите, нямаше вече нищо. Нямаше го и завръщането у дома: този път окончателно. Нямаше я Матилд, виковете, скърцането със зъби, риданията, упреците, обясненията. „Разбираш ли, Матилд, дадоха ми двегодишен период на очакване, със задължително основно психопреориентиране и окончателно изключване от «Том-Фил», защото спах с една клиентка, която по този начин ми плати за незаконното включване на приемника й, а после умря.“ Въпросите са неуместни. Тя, разбира се, щеше да научи. Или може би вече знаеше. Той обаче няма да й се противопоставя. Навярно тя ще се опита да се свърже с него посредством банката. Ще поиска да се разведе. Това той ще остави на адвокатите. Тя ще спечели. Възможно е, след като изтече периодът на очакване и редовното изплащане на полагаемите й се две трети от пенсията, тя да добие обезщетение за следващите години, което той ще трябва да изплаща отчасти от джоба си, ако започне отново работа и има необходимите средства, или пък държавата щеше да поеме всичко, осигурявайки изцяло материалните й потребности, след като го признае за неспособен да ги посрещне. Тя би могла да уреди да я признаят психологически „непълноценна“ вследствие на изживяната травма поради грешката на бившия й съпруг. Или… хайде, стига! Да върви по дяволите! Край с Матилд! А по-нататък… ще видим! Нали така, Даниел? Ще видим…