Прекосиха безшумни коридори, разминаваха се с хора, които поглеждаха пътьом към Диф с изненада, ала той така и не разбра дали погледите им означаваха, че тези хора знаеха онова, което единствен той не знаеше. Спряха пред една врата. Типът почеса носа си и каза пред вградения вътрешен микрофон:
— Сержантите Биф и Делмет, господин Стомб. Диф Билби е тук.
Вратата се отвори. Сержант Биф (или Делмет) подкани Диф да влезе, побутвайки го по лакътя. Вратата отново се затвори.
В голямата стая беше прохладно и приятно затъмнено. Към Диф се приближи един великан и му стисна енергично ръката.
— Адам Стомб, ръководител на службата за техническа изправност на предаванията на тази мрежа, господин Билби.
Представи двамата си сътрудници: един зловещ тип на име Керъл Донастър, от „Том-Фил“, и някой си Жан Гот, ръководител на художествените програми на ДДОК. Момъкът се ръкува дружески, имаше симпатична усмивка и приятна рижа глава. Диф си помисли, че ако за нещо му бъде нужен съдружник, това ще е Жан Гот.
Поканиха го да седне в едно кресло, предложиха му нещо за пиене и той си избра изстуден чай. Ръцете му трепереха. Потта непрекъснато се стичаше по гърба му и лепнеше в гънките на корема му. Цялата тая работа изглеждаше нереална. Диф се чувстваше важен — приемаха го доста вежливо — и едновременно виновен за някакво ужасно злодеяние.
— Отдъхнете си, господин Билби — рече Стомб, като се отпусна в едно кресло, което изстена под него. (Другите двама се приближиха, не останаха прави. На Диф му се стори, че неговият „съдружник“ успокоително му намигваше. Дали се лъжеше? Във всеки случай Жан Гот се усмихваше.) — Моля да ни извините, че постъпихме малко безцеремонно с вас, за…
— Моля! — прекъсна го сухо Билби. — Обяснете ми за какво съм тук. Почти ме обвиниха за смъртта на един мъж и бих искал…
— По-точно за смъртта на една жена — рече Стомб. — Добре, Билби, ще ви обясним.
Пропуснал бе „господин“, но звучеше по-скоро приятелски, отколкото властно.
И заобясняваха. Ту Стомб, ту Донастър, понякога и Гот. Разказаха за интерферираните образи, забелязани от няколко месеца по обичайните канали на ДДОК, за това, как отначало са били удивени, после разтревожени, за различните хипотези, отхвърляни една подир друга, за настъпилия смут.
Разказаха за вчерашния случай, за смъртта на някоя си Мюриъл Тодоба и за обстоятелствата, при които е станала, за съучастничеството между някакъв представител-продавач и един невротехник. Разказаха му и сценария на паразитните халюцинации, които са имали потърпевшите, изградени въз основа на техните неясни спомени.
И Диф Билби се вледени. От главата до петите.
— Невъзможно е! — изпъшка той.
— Реагирахме точно като вас, Билби, когато преди малко Донастър ни предаде вашето досие и случая с госпожа Сиова. Но трябва да приемем очевидните факти.
Керъл Донастър продължи:
— А ето какво е очевидно, господин Билби: всеки ден от пет години насам вие лекувате вашата приятелка, страдаща от нещо, което би могло да е едновременно синдром „locket-in“ и пълно обездвижване със загуба на говора, по липса на по-добро обяснение. Госпожа Сиова е от малцината оцелели сред жертвите на тези нещастни случаи от няколко години насам. Няма да хваля вашата огромна преданост, с която сте прилагали избраната от вас терапия и която благодарение на вашата особена компетентност сте разработили и непрестанно подобрявали с течение на времето. Всеки ден вие се мъчите да установите контакт с Ким Сиова, опитвате се да възвърнете индивидуалното й съзнание сред вихъра, който я владее психически, мъчите се да активизирате предимно онази част от паметта й, която ще й върне нейната самоличност, силата и средствата за нейното съхраняване и опазване. Вие сте опитали дори да почувствате това, което…
— За бога, всичко това го знам! — каза Диф.
— Извинете ме… Разбира се. Ето какво исках да кажа, господин Билби. С помощта на вашите контролни уреди, които са също и проводници на мозъчни импулси, вие сте станали жив предавател, който изпраща телепатични послания (точно това е думата, или поне най-подходящата, дори и да се посреща с усмивка и от доста време да принадлежи към речника на художествените измислици… дори и да виждат в нея как Бог приятелски намига на своите създания; забравят се предишните изследвания и хипотези на една сериозна наука, съвсем различна от днешната политико-религиозна бъркотия).
Ниският човек, който допреди миг се горещеше, поспря за малко и присви клепачи зад кръглите си очила. Думите, които бе току-що изрекъл и които влиятелният академизъм охотно би таксувал за „назадничава псевдонаучна ерес“, изглежда, не смущаваха особено Стомб или Гот. Още по-малко смущаваха Диф, който обузда нетърпението си, а човечецът му се стори по-симпатичен, отколкото мислеше…