Диф ги изслуша.
Когато попитаха дали могат да легнат тук, на земята, дали могат да хапнат залък хляб, Диф се съгласи.
— Не само ще ти изядат хляба — мрачно го предупреди Гот, — но ще те изядат цял. Изгони ги, Диф.
— И на бърза ръка да ги арестуват?
— А тук? Пак ще ги арестуват рано или късно, дори е по-вероятно.
Диф Билби поклати глава.
— Ето това е светът — каза той. — Тези хора са само част от него. Те съществуват от плът и кръв, а не само в моите творби. Нали ги виждаш. А аз съм ги виждал стотици пъти преди. От тях се зароди онова, което правя сега, което харесва на 75% от телезрителите. И аз да не мога да ги изслушам?
Тази нощ те пак си легнаха късно — или рано. Беше вторник. Кевин Жборг бе видеофонирал, за да съобщи, че е получил втория филм и го е гледал лично. Добре, много добре, макар че имаше забележки за някои детайли… тук-там неща, които можеха да бъдат…
Диф остана непреклонен.
— Произведението е напълно завършено. — Жан споделяше мнението му по този въпрос.
18
Нещата изплуваха в паметта му едно подир друго и заедно с тях нахлу тревогата.
В миг избухна с пълна сила.
Още неотворил очи, Даниел осъзна, че обстановката не бе като тази, за която си спомняше. Сетне разбра, че не е умрял, и отлепи клепачи.
Голо седеше на една табуретка със спринцовка в ръка. Остави спринцовката в метална купичка на друга табуретка.
Слабият шум отекна като гонг в мозъка на Даниел. Главата му тежеше. На мястото на стомаха си усещаше ужасна празнота. Вече не лежеше на дивана, а на корава дървена пейка, покрита само с едно сиво одеяло. И от тавана пак висеше познатата гола електрическа крушка — това бе единственото, останало от предишната обстановка.
Даниел седна на пейката, сподирен от втренчения поглед на Голо.
— Къде съм? — вяло попита Даниел.
Голо го остави да се огледа. Каменни стени, разядени от влагата. Сводест таван, също от камък. Вляво някакво прозорче с ръждясала метална решетка, по средата с четири дупки. Подземие ли бе това?
Бетонния под беше студен. Зад Голо затворена желязна врата очертаваше червеникав правоъгълник на фона на сива стена. Светлината от крушката променяше силата си с продължителни премигвания, придружавани от лек обезпокоителен шум: сякаш всеки миг можеше да изгори.
Лявата ръка го болеше. Свивката на лакътя му беше подута и посиняла. Очевидно му бяха ударили цяла серия инжекции. Не помнеше как е пренесен тук.
— Кой ден сме? — попита той.
Странно, в глъбините на тревогата някаква частица от него оставаше зорко хладнокръвна.
— Гладен ли си? — запита Голо.
Измъкна от джоба си найлонова кесийка и я сложи на коленете на Даниел; взе кутия бира и я остави на пейката. Даниел извади сандвича от кесийката. Забеляза, че Голо не носеше същия панталон и че якето му е сменено с непромокаем жълт шлифер. Много набързо, само на три хапки, той излапа сандвича. Грабна кутията бира и отпи глътка. Потрепера.
— Та кой си ти всъщност? — запита Голо.
Даниел го загледа с ококорени очи.
— Казвам се Даниел Монкле…
— Даниел Монклеман, работи в „Том-Фил“ като продавач — изрече Голо.
Даниел бързо-бързо закима с глава.
На което Голо отвърна също с кимване, ала от ляво на дясно — отрицателно.
— Не.
Даниел за малко щеше да повърне трите хапки, изгълтани само преди миг.
— Не? — прошепна той.
— Не — каза Голо. — Осведомихме се. Не бе много лесно. Осведомихме се чрез „Том-Фил“, като се представихме за евентуални клиенти и поискахме продавач, когото са ни препоръчали някои телезрители. Нали разбираш? Искахме да бъде Даниел Монклеман.
— И… какво?
— Какво ли? Даниел Монклеман е бил продавач наистина, обаче вече не се числял към персонала на „Том-Фил“. Бил в очакване, защото бил болен психически, и веднага поясниха, че нямало нищо общо с техническото смущение в неговия приемник ОПС. От четири месеца бил на лечение в една клиника.
Сводът на избата се сгромоляса над него. Но крушката продължаваше да виси горе и да пращи.
Посред шума Даниел се чу да пита:
— От колко време ме държите като затворник?