— Не — каза Гот.
Диф стана. Настани се пред „Матферсън“-а, включи го и заразказва.
Повече от пет часа, чак до зазоряване, той твори. Гот задрямва на два-три пъти. После Диф млъкна. Върна се при леглото и се отпусна в него.
— Кой ден е, кой час? — запита той.
— Петък. Четири часът и половина.
— Слуша ли?
— Аха.
— Излезе лошо, а? Животът на Диф Билби от деня, когато решил да се нарече Диф Билби до срещата му с Ким Сиова… Лошо, а?
— Струва ми се, че ти сам го каза: тя е мъртва. Да, лошо беше. Но ще го пуснат. Бъртън Лавоайер ще си помисли, че си послушал съветите му.
— Толкова ли беше лошо?
— Много лошо, Диф. Аз бих го направил по-добре. Защото аз не плюя на всичко…
— Ти си наистина един от най-добрите художествени ръководители в тоя бранш, нали така, Жан Гот?
— Бива си ме — каза Гот.
Диф поклати тежко глава. Изтри длани в покривката на леглото, после сплете пръсти и отпусна ръце между краката си. Раменете му се отпуснаха. Изведнъж се превърна в олицетворение на изтощението, на отчаянието. Тежка маса от плът и едновременно с това тъй крехка. Брадичката, бузите, устните му трепереха.
Запита с пресеклив глас:
— Ще мога ли да остана в магазина известно време?
— За бога, Диф, не мисли за това!
— Знам… знам…
Навън отново затрептяха струните на онази чудна китара.
А по улиците на града Голо караше с бясна скорост една кола, под дулото на собствения си револвер, който един луд бе опрял в ребрата му.
20
Щеше да излезе от джунглата.
Скоро всичко щеше да свърши. Даниел Монклеман най-сетне ще се приобщи към нормалния свят, в който бе свикнал да се движи от раждането си. Ако в един момент се бе заблудил, вината не бе негова, жертва е бил на плачевна грешка, много рядък за системата случай на неправда. Очевидно бяха поискали да се избавят от него, но той можа да го разбере и дори да го приеме: в тяхното положение те смятаха, че това бе единственият начин да се защитят. Отговорни личности го бяха пожертвали противно на техните морални принципи, поемайки риска да бъдат осъдени, но самоотвержено, от християнско великодушие, за да защитят стотици, хиляди хора, чиято сигурна служба и хармонично социално приобщаване зависеше от такива фирми и организми като евро-американската „Том-Фил“, ОПС и телевизионната мрежа ДДОК към отдела ТДФ/ОПС под контрола на Министерството за висша координация на вътрешните служби за култура и информация.
Такава бе истината.
Сам Христос, въплътил божия дух в сърцата на хората, не бе ли пожертвал себе си? Нима неговото бе лудост?
Но Даниел Монклеман не бе Христос. Ето защо моментално го изкараха луд. Само така той можеше да заслужи да бъде отново приет от обществото. Добро беше то. Ще му прости, ще го лекува и отново ще го приеме в лоното си. Ще се заеме с него.
Той няма да издаде тайната и ще бъде солидарен с дейността на отговорните фактори от „Том-Фил“ и ДДОК.
Но ще убие дявола.
Даниел тикна револвера в хълбока на Голо и рече:
— Не карай толкова бързо. Не се мъчи да ни забележат уличните полицаи.
Голо подсмъркна и възропта:
— Само преди четвърт час трябваше да летя като стрела.
Той намали. Шосето беше хлъзгаво. През нощта бе паднал лек дъждец.
— Сега ти казвам да намалиш — повтори Даниел.
С крайчеца на окото си наблюдаваше подпухналото лице на Голо. Така и не можа да му се разсърди. Голо бе само един разстроен като него инструмент, повлечен от побеснелите стихии.
Сега бе ред на Голо да трепери от страх. Мислеше си, че е в ръцете на умопобъркан активист, опасен луд, избягал от приют, един бог знае… На Даниел му изнасяше да поддържа този страх (без капка отмъстителност), а това превръщаше Голо в послушен автомат. Всъщност от известно време Голо повече не бе му нужен, ала Даниел не можеше да рискува и да го пусне на свобода.
Когато Голо дойде на себе си, веднага се отказа от всяка съпротива — пламналият поглед на Даниел бе достатъчно красноречив… Излязоха от подземието и се озоваха в една мрачна и тясна улица без никакво осветление: нощта бе настъпила. Даниел разбра, че беше четвъртък от следващата седмица. Четири дни след неговото отвличане! Стоял бе затворен четири дни, мъкнат от едно място на друго, тъпкан със сънотворни хапове и всевъзможни транквиланти. Вън чакаше една кола. На Голо. Качиха се.
Планът на Даниел бе обмислен от игла до конец. Той съпостави това, което Бекен от „Том-Фил“ му бе съобщил за интерференциите, причинили всевъзможни смущения, и казаното от Голо за програмираната от ДДОК творба от Диф Билби. И тази възвишена визуализация за непостижимата човешка любов бе приела образа на една жена! Тази вътрешна страст за малко щеше да го погуби, сякаш такава любов можеше да има човешки измерения, сякаш тя не бе предназначена единствено за бога! Така значи, ето в какво са карали да повярват милионите хора! Постъпката им будеше отвращение. Даниел беше разбрал. Нямаше съмнение: „Том-Фил“ и ДДОК са се видели притиснали, принудени да се оправят, както могат, с явлението, както си е мислел и неговият причинител. А една от тези интерференции е убила Мюриъл Тодоба.