— Сигурно е актриса от фантастичните филми на ОПС — реши да се пошегува Алдо.
Сдържано мълчание от страна на девойката. С отчаяна гримаса Алдо се призна за победен и взе поръчката на Даниел.
Даниел огледа улицата, минувачите, колите, сетне се озърна наоколо. Няколко пъти срещна черните очи на момичето, което скришом го наблюдаваше, но тутакси забождаше нос в шербета си. От стопения лед на дъното на стъклената купичка се образува малка локвичка. „Като не искаш да говориш, и аз ще си мълча“ — си каза Даниел Монклеман. Всъщност девойката имаше интересни очи и приятно лице, а дълбокото деколте и полупрозрачната тъкан на дрехата не скриваха нищо от приятната й пазва. Тъмен грим, съобразен с тона на устните й, подчертаваше зърната на гърдите й. Даниел си спомни, че в една от видеопрограмите ОПС бе гледал гневно предаване срещу тая мода, която водела до увеличаване на заболяването от един вид рак на гърдите. Представи си своята сътрапезничка с изгнили гърди, проядени от лакомите клетки и после изрязани. Но си помисли, че тя можеше да прибегне до естетическата хирургия, и се отърси от тази представа.
Докато чакаше да му сервират, отвори плоското куфарче на коленете си и прегледа бележника с поръчките за преди обед. Четири посещения. От тях трима несигурни клиенти, успял бе обаче да ги заинтересува и му бяха обещали, че пак ще го потърсят, ако кредитните органи след внимателно проучване на техните професионални и социални досиета им дадат разрешение. „Том-Фил“ обикновено бе в тясно сътрудничество с кредитните банки: не бяха глупави да продават нахалост и след няколко месеца да установят, че вноските не се покриват, понеже клиентът бил
„в очакване“, както се казва на професионален език. Все по-често обаче купувачите на приемници ОПС се набираха сред подвижните, най-сигурни в бъдещето си класи. При тях кредитните органи непременно оказваха помощ. Притежаването на приемник ОПС показваше изкачване по обществената стълбица, нуждата да се приобщиш към едно „привилегировано“ семейство. При това цените бяха значително намалени от пет години и продължаваха да спадат, а това насърчаваше търсенето; увеличаваше производството и предлагаше работа. Вървеше се направо към един вид общество ОПС, което щеше да прекарва девет десети от живота си в компанията на приемника ОПС. Съвсем логично. Ерата на едновременния академичен телевизор постепенно залязваше. „Том-Фил“ не бе единствената крупна фирма за конструиране и продажба на ОПС, осигурявана от капиталите на банките и К.О. (кредитните органи): същия принцип бе възприела и „Юнивърсъл Джап В. Къмпъни“ (мултинационална японо-американска фирма), както и „Азия Интернешънъл“. „Том-Фил“ имаше могъщо влияние на световния пазар, което се крепеше на многонационалните евро-американски капитали и филиалите й в арабските страни — двата блока забравяха различията си в името на общата кауза. Твърдеше се, че част от баснословния бюджет на „Том-Фил“ отивал да пълни касите на Всесветското християнство… но пък могъщите акционери от богатите арабски страни отстъпваха техния дял в полза на неоислямските водачи. По-големи или по-малки субсидии се заделяха за „Поклонниците на свети Петър“, „Приятелите на Маноск“, църквата на „Вярата на човека“, „Гласът за немите“… Всички тези вярващи не бяха ли всъщност телезрители ОПС? Ако не сега, то един ден неминуемо щяха да бъдат, ако искат да участват в голямата игра. А в тази игра нямаше по-добро оръжие от ОПС. Бомбите така и нямаше да избухнат. Освен по погрешка. ОПС подкрепяше и чудесно боравеше с това положение. Не, място за страх нямаше, трябваше да се окаже доверие на политико-религиозните водачи, които, макар и да ги биваше да объркват макиавелистично картите, не бяха безумци. Отдавна бе минало онова време, когато генералите и държавните глави преживяваха подпалените от тях самите войни, без да падне косъм от главите им. Сега обаче всеки изплъзнал се от контрола конфликт можеше да принесе планетата в жертва, а генералите и държавните глави живееха на същата тая планета и някой хубав дъждец от неутронни, атомни или бактериологични бомби не би ги пощадил, та дори да се окопаят вдън скривалищата си, съвсем безнадеждно укритие — и ако допуснем, че то устои и милите господа се подадат навън, в изпепеления от ужаса свят, щяха ли да имат въздух за дишане?