— А договорът? — попита Гот.
— Ще видим.
— Ще ги разиграваш ли? Може би ще подпишеш с някоя друга мрежа?
— Ти как предлагаш?
Беше се отпуснал по обичайному в дълбокото кресло, което си бе харесал още с влизането си във всекидневната. Беше отслабнал — стопил бе няколко килограма, тъй че ризата му се люлееше на него. Почти не се миеше, не се решеше, не сменяше по-често отпреди дрехите си. Веднъж-дваж Гот му бе намекнал нещо за тази занемареност под формата на шега, ала убийствените погледи на Диф го накараха да се откаже от ролята на досаден наставник бавачка или на превзета съпруга.
— Подпиши каквото си искаш — каза Гот.
— Но ако подпиша, да речем, с 3-а мрежа, какво ще стане с тебе?
Гот присви очи.
— Кажи си честно какво искаш?
— Само да знам… Бил си добър с мене и все още си такъв, Жан. Не искам да ти изиграя мръсен номер.
— Не получавам процентно възнаграждение — каза Гот.
— Ще поправим това положение. Ще подпиша с ДДОК, ще им изфабрикувам глупости и всичко ще се нареди отлично.
— Глупости?
Диф Билби кимна:
— Аз съм безчувствен, Жан. Премного съм жив, за да вярвам все още, че моите творби могат да променят нещо… О, не се безпокой. Това все ще е удобният Диф Билби, тревожещ толкова, че да не тревожи. Няма да останат измамени. Когато бях унищожен, творях истински. Сега съм жив и безчувствен и вече не искам да се унищожавам, нито смелост имам за това, нито вяра. Живеем в свят, в който трябва да си вярващ, Жан… Пък и нали видях какво остана от моите произведения, като минаха през филтъра на ОПС и средствата за информация. Разбира се, шокирали са. Разбира се. Само че сега знам, знаел съм и преди, знаеш и ти, че човек винаги се пробужда след най-тежкия кошмар и пак заживява нормалния си живот — дори и той да е само някакъв сън. ОПС ви потопява в действителното, кара ви да изживеете събитието непосредствено, да участвате, да чувствате, да трептите. Тя заема мястото на безредните сънища от парадоксалния сън… за да направи от тях организирани визуализации, изживени субективно. Ала това са пак сънища, Жан. Няма друга тайна. Премине ли нещо през тези информационни средства, то автоматически става нереален продукт. Можеш да вярваш в това, да го вземаш за образец, да отхвърляш този образец. Какво от туй? Крайният резултат е предвиден. Знам, че става въпрос за модел на един сънуван свят, и все пак вярваме в него, нагаждаме се към него, стараем се да го изживеем в действителност. Разкъсваме се между два начина на възприемане: колцина избират да се откажат от това тежко положение и се доверяват само на единия от тях? Съмнението не е позволено: трябва да се избира, трябва да се вярва, вярва, вярва! Вездесъщият ни го повелява! Той говори чрез хорските уста! Той говори в главите им! Бог, това е ОПС, това е ДДОК, това е… Кажи, помниш ли онзи наш разговор, когато едва се познавахме? И онова, което ти каза? Да си творец, не значи да си затваряш устата… Тъй каза Жан Гот. Така мисля и аз. Обаче не е вярно. Погрешно е. Един идеал повече. Благочестиво пожелание. Жан, та нима може да говориш в един безмълвен свят, без да се унищожиш или по някакъв начин да те унищожат?
Гот се настани на страничната облегалка на едно кресло срещу Диф. През всичките тези дни Диф нито веднъж не бе произнесъл толкова изречения наведнъж. И очевидно бе решил да продължи:
— Така е, да създаваш, значи да разрушаваш. Не само да изтръгнеш нещо от себе си (било то извисено или лайняно…) подобно на вик. То е да разрушаваш, не може да бъде друго: да разрушиш частица от единството на онзи, който ще възприеме творбата — иначе все едно че желаното само те е помилвало по козината — и се самоунищожаваш. Самоунищожаваш се, проваляш се и започваш отначало, за да се сринеш, да изчезнеш, да разчистиш място за новата конструкция, която по-късно ще разрушиш, за да я усъвършенстваш. Ето какво е съществуването. По дяволите… създаваш, за да се създаваш. И така съществуваш заради другите и знаеш, че съществуваш заради тях, като в замяна разчиташ на тяхното потвърждение… Обаче разрушението действа, когато дългоочакваното потвърждение, умножено, свръхумножено, загуби индивидуалната си насоченост, за да стане точно обратното: масово явление, тежко като бреме, нечовешко, загубило силата си на сладостна примамка и превърнало се в насилие. Насилие, което ти пречи да съществуваш, да твориш, да разрушаваш както искаш. Е, добре, Жан, къде е изходът? Да съществуваме, като творим, да, с мисълта, че другият знае, че съществуваме, с представата, че максимален брой други хора знаят това, защото така ще имаме най-много шансове да вярваме в собственото си съществуване. Да съществуваме, като едновременно създаваме желания контакт с другия и увереността, желанието, вярата в този споделен контакт. Да съществуваш, то е да се възприемаш сред други, възприемани от тебе. Други възприемащи. Покажи ми по какво личи истинското, действителното във всичко това, Жан.