Той замълча. Зачака.
Гот остана мълчалив, окъпан от словесната вълна, разтърсен колкото от съдържанието на тази реч, толкова и от нейната неочакваност. Диф махна с две ръце пред себе си, сякаш искаше да заличи казаното. И се засмя.
— О’кей — каза той. — Ще направя четвъртия епизод.
Гот се изкашля.
— Те искаха нещо за смъртта на Ким… Диф се усмихна широко:
— Да вървят по дяволите. Аз си оставам господар (искам да говоря за подписаното с тях споразумение) на моите творби. Ще имат право на монтаж с касети, може би две-три неща за Ким, за книгите, които тя обичаше. Може, ако искат, и някакъв сюжет за смъртта. Но за смъртта, която не значи нищо, за живото минало, за няколко примера от това живо минало, което се мъчат да убият.
— Както искаш, Диф.
— След това ще подпиша с тях. За дребни глупости, от време на време колкото да изплюя каквото ми тежи на сърцето, ако случайно не мога да издържа… Една продукция годишно. Става ли?
— Ще стане, Диф.
— Резултатът ще бъде същият, нещо като сън. Възприето за такова. Ни най-малко разрушително. Те могат да си позволят да пуснат каквото си щат и каквото не са разбрали… Страхуват се, смятат се задължени да треперят, да цензурират, да представят по определен начин… Защо? Всеки път става автоматична асоциация със съня и недействителното, а тя поражда само краткото изкушение с действителни факти да се изгради нова недействителност, която се взема за истина според настроението или сюжета или пък се смята за банална, стерилизирана. Насилието е външно. Макар и да се визуализира вътрешно.
— Ще стане, Диф — повтори Гот.
Диф кимна.
— Доста говорих и ожаднях — каза той.
Остави на Гот да иде да потърси нещо за пиене, загледа се в него, докато пълнеше чашите. Каза:
— След това ще се измъкна. Ще си отида.
— Къде ще идеш, Диф?
— В магазина. Или другаде. Ще пътешествам. Ще обиколя света. Ще отслабна. Ще си запълвам времето.
Диф шумно сръбна няколко малки глътки блудкава бира. Погледът му отново угасна. С мъка се откъсна от креслото и направи няколко крачки из дневната. Гот го сподири с очи. Диф ту пипаше някоя дреболийка, ту докосваше с ръка двойните пердета, ръба на някой мебел, изкуствената тапицерия: ама биваше го да дразни Гот. Като че ли с това се убеждаваше, че обстановката наистина съществува. Застанал до прозореца, през мъгливата панорама на града, разпрострял се докъдето стига погледът, затворен в тишината на стаята като в пашкул, Диф каза:
— От колко време съм тук, Жан?
— Не съм броил дните.
— Не вярвам, Жан. И знам, че не ти е весело… Питам се доколко е възможно да се живее с човек като мене.
— Диф…
— Позволи ми да довърша. Не се оправдавай. Това е естествено. Неестественото съм аз… иначе всички ще станат нещо такова, ако реагират като мен, нали? Ето ти една егоистична изповед на твореца, нали така? Но егоизъм ли е, когато имаш такава нужда от другите, за да знаеш, че живееш? Не е ли по-скоро признание за патологично безсилие? За невъзможността да се приспособиш към една среда, която съдбовно съществува, а ти я отхвърляш с всички сили по простата причина, че не съответства на това, което си очаквал?
Обърна се, отпи още малко бира. След две-три секунди пяната по рижите му мустаци се стопи.
— Тази „ненормалност“ дреме обаче у всички, знам това. Чувствам го. Но тя добива реалност само когато се срещне с особеното или малобройното. Хипертрофия на възприятието до загубване на самосъзнанието, водещо към споделяне на това просветлено виждане — смятано за просветлено… а то се дължи единствено на особеното, сигурен съм. Тази хипертрофия би могла да означава просто максимум възприемателни способности, общи за всички.
Гот бавно поклати глава. В ръката си още държеше пълната чаша бира. Погледна течността, после Диф.
— Няма да можеш да промениш света, Диф.
Диф радостно хлъцна:
— Така си мислех и аз. И ти също, нали?… Така е.
— Нали ти казах. Поне да си въобразяваме. Да се залъгваме. В края на краищата си казваш, че да промениш света значи да разбиеш или развалиш образа му в главата на друг. Да създаваш и да предаваш на друг. Защо? Какво смайващо самомнение, нали, когато единствено или почти единствено аз мисля така! Да се утвърдиш, значи да се стремиш да убедиш със силата на внушението: да споделиш един и същи пейзаж, за да не бъдеш сам със своето виждане… или да извикаш представата за един пейзаж, който другите ще познаят и ще им бъде хубаво.