— Много мило, Диф.
— Не знам. Не вярвам. Но това е истина.
— Много мило — повтори упорито Летита. — Сега, когато стана толкова известен, да си спомниш за едно паднало момиче от нощно заведение, което…
— Не — рече Диф, размахвайки ръце в знак на протест. — Всички момичета са паднали, Летита. И всички мъже са паднали мъже. Така е нареден светът: плащат ли скъпо, продаваш прелестите на вярата, на всички вери, на всички вярвания! Та били те духовни, религиозни, политически, научни и не знам що си, всякакъв етикет върши работа — обаче е необходим! Сексуални желания, извратени или не, необуздани наслади или поемани на малки дози по дълга програма за постигане на екстаза! Всички врати се отварят към едни и същи лабиринти. Всички сме клиенти, проститутки, сутеньори или велики начинатели от божиите нощни заведения. Ето това е истината, която гложди стомаха ми, Летита.
Тя (момичето-слушател) бе стояла със зяпнала уста. Може би бе изплашена? Диф се сети, че никога не беше я питал каква е нейната вяра. Запита я сега.
Тя сви мършавите си рамене.
— Мисля, че Всесветското християнство. Имам интерес от това, нали?
Диф сложи длани на масата, от двете страни на чинията. Каза:
— Избирала ли си, Летита? Искам да кажа: професията си. Ти ли си я избра?
Още едно свиване на раменете — боязлива светлинка в дъното на очите.
— Разбираш ли, не ми оставаше друго, след като ме ориентираха откривателите на индивидуалността.
— За бога, Летита, а твоите собствени стремежи! Твоята собствена преценка за това. Искам да кажа: ако ти дадат възможност да правиш нещо друго, ще се… решиш ли?
— Ако ми харесва, да. Защо не?
— Лесно е да се каже, Лет. Имаш ли желание за нещо друго, или мислиш, че животът ти е неизменно и докрай предначертан?
— Бих желала…
— Ето за какво съм дошъл — каза Диф. — Върнах се в магазина. Имам нужда от някой, който да се заеме с подреждането на нещата, с продажбата… накратко, с всички тези работи.
Тя побледня.
— Няма да мога, Диф!
— Не става дума за това. А за следното: дали ще ти хареса?
Летита го гледаше, сякаш той бе олицетворение на ужаса. Постепенно този израз се стопи и замени с объркване, после с някакъв строг покой и напрегнат размисъл.
— Мисля, че да, Диф.
— Продадено! — провикна се Диф.
А Летита заотстъпва:
— Ама аз няма да мога!
— Не се и съмнявам, че ще можеш Лет… Много е лесно, ще се научиш. И дори много бързо, щом ти харесва. Научила си се да спиш с всякакви, а то не ти е било чак толкова приятно. Май не си и помисляла за някакво удоволствие.
Летита поклати глава от ляво на дясно. Сълзи блестяха в ъглите на очите й.
— Диф, трябвала си вървиш — каза тя. — Бързо… защо аз? Толкова други има, дето…
— Ей тъй: ти.
Диф стана.
— Отивай си бързо, Диф Билби. Не знам. Вече нищо не знам и… трябва да помисля. Трябва да… Иди си, Диф.
— Ще ми се обадиш ли? Ще ми съобщиш ли отговора си?
— Добре, Диф.
— Тази вечер?
— Върви си, Диф.
Беше на прага, когато тя го повика със странно глух глас. Скрила бе лице в кръстосаните си ръце в един ъгъл на масата. От дъното на тази пещера тя извика, разтърсвана от ридания:
— Много те обичам, Диф!
— Аз също, Лет. Много те обичам.
Затвори тихо вратата и бавно заслиза по стълбите. На връщане пак улучваше тези отточни канали. Когато влезе в магазина, най-напред изхвърли старите си обувки в боклукчийската кофа.
Видеофонът иззвъня в три часа и дванайсет минути заранта. Диф, седнал на един стол с апарата в ръка, го включи веднага. Екранът светна и почистеното от грима лице на Летита се изписа в малкия овален екран.
Изтекоха повече от тридесет секунди.
— Мисля да приема, Диф — каза Летита.
Диф се усмихна.
— Забавно — каза той. — Когато някой казва „мисля да“, това те кара да си мислиш, че не е съвсем сигурен в отговора си…
— О’кей. Тогава да, Диф.
Диф кимна.
— Много те обичам, Лет. А сега хайде да поспим, а?
Тя кимна. Сама прекъсна връзката. За Диф Билби това бе една победа. Във всеки случай приятно му беше да си мисли, че е така.
24
Всъщност терапията беше съвсем проста. В 87% от случаите тя даваше възможност за умерено дълготрайно възстановяване. „Умерено възстановяване“ означаваше, че болният Даниел Монклеман би могъл да бъде приобщен към обществения живот на конфедерацията след съответно професионално преориентиране на личността му, като заеме длъжност, отговаряща на сегашните му способности, далече от мястото, където се е развило психическото заболяване (промяната в обстановката беше важна съставка от положителния фактор за възстановяване на психическото равновесие). „Дълготрайно“ значеше от три до петнадесет години. По-често петнадесет. Но за лекуващите от психиатричната клиника, истински чиновници — времето не беше важно. Времето беше подвластно на бога, както и всяко нещо на този свят, както всички създания, човешки или не, както всичко живо — както този нещастник Даниел Монклеман.