Неговият случай не бе единствен. В един неотдавнашен доклад Медицинският орден съобщаваше за малко повече от седем милиона души, настанени в клиниките на Обединена Европа поради умствено смущение, причинено главно от „умствено пренасищане“ с ОПС. Медицинският орден беше подчинен на Всесветското християнство. Имаше и други много по-малки клиники. Седем милиона болни, които смесваха действителните неща с видените в ОПС — това беше и малко, и много. Малко — в сравнение с всичките приблизително триста милиона граждани и другите случаи на психични заболявания, за които ОПС нямаше вина, и много — за техниците от телевизионните мрежи и фирмите-доставчици на приемници — последните обаче трескаво работеха за откриването на средство, което да отстрани за в бъдеще всички проблеми от „невронното пренасищане“: и щяха да го открият.
И така, Даниел Монклеман съвсем не беше сензация. Обикновена параноична шизофрения, примесена с натрапчиво мистично заслепение и нищо повече.
Ето защо и терапията не беше оригинална. Клин клин избива и затова прибягваха до персонален директен ОПС. Този метод беше нееднократно потвърден.
„Извън машината“ (такъв бе използваният термин) или, ако щете: изключен, Даниел Монклеман се мяташе и гърчеше в безмълвен кошмар на леглото си и трябваше да го връзват с каиши, за да го усмирят. Ала „към машината“, ще рече — в персонален ОПС, той се успокояваше духом и телом.
Клин клин избива…
А целта бе психически да свикне с причината за нещастието си, която по същество се състоеше в неправилното тълкуване на факторите ОПС поради преплитането им с фрагменти от изживяната действителност. Причината за нещастието му беше лицето Диф Билби и неговите творби. (Ето защо Монклеман се бе опитал да убие Диф Билби в налудничав пристъп на ярост, съчинявайки си една история за някакво негово отвличане и за разкрит от него международен заговор, ръководен от самия дявол… след това, през настъпилото временно облекчение, той искал, умолявал да се заемат с него и да го лекуват… оттогава насам болестта не му давала покой…) И тъй, той трябваше да опознае Диф Билби и да го разбере. Щял да дойде на себе си само след като е преживял, преживял и преживял миналото на този, който бе причинил неговото „изплъзване“. Нужно бе да разбере, за да се съгласи да оздравее, за да възвърне себе си.
Даниел Монклеман изстрелваше мъченичеството си, привързан към едно болнично легло, потънал в своя сън с ужасни кошмари, а от глъбините на клетия му мозък един лукав глас му нашепваше, че това е самата действителност.
След това се събуждаше.
С облекчение. Но беше болен, разберете, нещо не беше в ред, теглеше го към бездната, а спомените му се нижеха някак наопаки. Често имаше впечатлението, че изживява два пъти едно и също събитие, или пък имате злокобни предчувствия: например мислеше си, че Ким ще стане жертва на злополука в ОПС. Каква безсмислица. Казваше си, че някой ден ще трябва да се посъветва с лекар.
Ала най-много се страхуваше да не заспи — в съня си той се превръщаше в един друг човек, когото ненавиждаше, който живееше смахнато и беше си навлякъл невъобразими беди.
Всъщност истинската история на неговия живот би могла да започне ето така:
Имало едно време един двадесет и пет годишен младеж на име Диф Билби. Понякога той се замислял и си казвал, че в края на краищата животът му не е нито чак толкова успешен, нито чак толкова провален. И ако досега неговите мечти, надежди и стремления не се бяха осъществили докрай, то това, слава богу, не беше го и притеснявало…
Неговата житейска история би могла да започва и така, нали? Непременно разкрасена с ретроспективни сцени, поднесени от паметта.
А защо не в началото?
Но къде е началото на един човешки живот?
25
Никой не знаеше.
Нито онези от ДДОК, нито от „Том-Фил“, нито Гот, нито Летита, нито пък някой друг.
Никой.
Само той.
Единствен той.
Замисли се над това, когато разбра, че има способността да предизвиква интерференции по предавателния канал на ДДОК. Беше като озарение. Сетне настъпи мрак. И пак някаква светлинка, която непрестанно се усилваше и ставаше все по-ярка. Първите си „опити“ извърши върху Гот и неговите реакции само затвърдиха предположението му. Не се лъжеше. Изключено. Такова бързо възприемане и съгласуване на мислите между двама непознати не можеше да се обясни само с озарението от приятелското чувство между тях, с „признателността“ или нещо друго. Никога в такава форма и с такава сила. Сигурен бе.