Впрочем той не беше повлиял. А беше предизвикал, разбулил, разкрил. Беше взривил.
Това всъщност е идеята.
И не само идеята: действителността. Озарението. Откритието.
С някой друг, не като Жан Гот, това навярно не би станало: Жан бе „зрял“ човек, неговото богатство беше скътано, скрито в него. Той сам се беше открил и Диф точно това и очакваше от него.
Това нямаше да се получи със Стомб например. А може би да?
Не беше и телепатия.
Диф си обясняваше явлението по следния начин: през тези пет години, с помощта на електронна контролна апаратура, която неимоверно увеличаваше неговата способност за предаване на електромозъчни вълни, и като въздействаше на това предаване чрез графични и слухови сигнали за обратна биокомуникация, той се научи да използва тази част от мозъка си, която беше свързана с творческото въображение и внушението. И добре се беше научил. Така че тези усилени и предавани по електромагнитен път вълни бяха смутили и други канали. Тъй като тези канали всъщност служеха за готови проводници. Ако ги нямаше… Ако ДДОК не беше предавала на дължина на вълната, близка до тази на емисиите на Диф, неговите послания така и щяха да се носят в пространството на електромагнитните сили: просто щяха да придобият други форми и нямаше да изградят образи в мозъците на предварително програмираните телезрители ОПС. Щяха да си останат някакви сигнали. И само толкова.
Сигнали, които не са засечени. И не могат да се засекат.
Излъчвани на различни честоти, те щяха да образуват, общо взето, някакви призрачни очертания алфа/тета. Тук-там, на една нормална ЕЕГ, тези сигнали можеха и да се отразят, но нямаше да могат да ги анализират. Подобно на специфичната линия, която се получава при шега или безсмислица в мозъка на онзи, който възприема тази безсмислица. Ако ДДОК не беше…
Но беше станало иначе.
И какво от това.
Щом като Диф знаеше.
Защото беше проумял. Защото както никой друг използваше тази част от мозъка си, като прост рефлекс, зависещ от волята му и вписан в неговите синаптични схеми вследствие на дългата практика на обратната биокомуникация.
Вече не му бяха потребни апаратури, усилвател за предаванията, свръхподобрен приемник. Защото той можеше сам.
Ще предава „безсмислици“, които ще се приемат и никакъв детектор не ще може да засече.
Ето така. И дори шокът от това озарение ще засили процеса и той ще открива все нови и нови неща. Така че смъртта на Ким…
Не можеше да предава образи. Но така беше още по-добре. По-неуловимо. Безсмислици, които могат по някакъв начин да объркат прекрасното устройство на един мозък — устройство заложено, изграждано и заздравяване, докато човечеството се е учило да живее. Той можеше да предизвиква такива смущения най-вече у онези, които още нямаха приемници ОПС.
Смущенията щяха да имат един-единствен ефект: не да втълпяват нови преживявания и разказват същите истории по друг начин, а да вдъхват съмнение. Възможно бе ориентирането да вземе връх или не; при онези, които ОПС не беше формирал изцяло, възможностите за смущение бяха, естествено, по-големи. Съмнението можеше да бъде отблъснато или не. Ала то щеше да се появи пак. Отново и отново.
Винаги щеше да се появява.
И понякога щеше да възтържествува. Засега ще се казва Летита.
Ето в какво вярваше Диф.
Той можеше да бъде писателят от миналото, общуващ с тези, които не четат, или пък кинематографистът за онези, които през живота си не са стъпвали в киносалон. Един творец, който общува с всички, които не гледат академична телевизия или ОПС.
Творецът, който общува. Който предава способността да се твори самостоятелно (а не да се поглъща готовият продукт посредством съня и виденията), който създава възможността за пробуждане — т.е. за съмнение.
Съмнението с неговите приливи.
Именно това.
И ключът беше у него.
Нямаше друга алтернатива за оцеляване. Щеше да прогласява изречения, изтръгнати от старите книги, които ще се превръщат в закодирано съмнение, ще разтърсва задрямалите сетива, с рева си ще пробужда онези, които се готвеха да заспят. Напук на всичко.
В главата си. Неуловимо. Под носа на онези, които мислеха, че са го обуздали, а вместо това само засилиха неговата „власт“.
— И защо човек трябва непременно да вярва в нещо съвършено? — щеше да крещи той от глъбините на съзнанието си, изпращайки напосоки милиони, милиарди сигнали на „безсмислици“ на дължина на вълната, принадлежаща само нему и на човешкия мозък. Ето това щеше да крещи под формата на химико-електрически синаптичен обмен, с думите-образи на своята мисъл, гласа на мълчанието, долетял от онези особени мозъчни пластове, чието действие беше изучил и умееше да ползва. „Човек е отговорен както за това, което прави, така и за онова, което вижда.“ Някъде беше прочел това изречение истина. Та ето какво щеше да крещи и щеше да го превърне в код, който сред потока от електро-енцефалографски емисии щеше да напомня за него, код, сумиращ множество вълни с различни честоти и амплитуди — и никакъв детектор не ще може да открие в границите на един нормален цикъл предаване алфа/бета/тета различните подвълни, съставящи този код, нито да идентифицира честотата и амплитудата на всяка от тях. Няма такъв уред.