Ето за какво мислеше Даниел Монклеман, оптимист по темперамент, представител-продавач към фирмата „Том-Фил“, която сега предлагаше на пазара всички видове приемници ОПС.
И тъй, до обед бе посетил четирима клиенти. Трима, които подлежаха на предварително проучване, четвъртият случай бе наполовина сигурен: Жил и Рита Окдей, с предплата за ушен модел приемник-бижу от трето поколение. Заключението от кредитното проучване бе положително: и двамата работеха в производството на автомобили за фирмата „Карбусолей“ и нямаше никаква опасност да ги оставят „в очакване“, във всеки случай не преди да приключи изплащането на двата приемника ОПС. Дотук добре. За следобед Даниел си бе набелязал само едно посещение. У дамата от американския квартал. Чакаше го хубав ден.
Той подреди книжата си и подпря чантата о крака на стола. Огледа се: всички посетители в ресторанта имаха ушни приемници, някои носеха модела-бижу от 3-о поколение, други бяха с „кутийка“, вместена в ушната мида. Погледът на Даниел срещна очите на девойката срещу него: само в нейните уши нямаше нищо. За миг Даниел се поколеба дали да я заговори на тази тема, или да си мълчи. Предпочете да се нахрани спокойно. Но девойката, след като поднесе към устата си мъничката лъжичка, неочаквано го заговори първа:
— Вие сте продавач на ОПС, нали?
Даниел кимна малко неуверено — тъй като инициативата бе поела тя, ентусиазмът му съвсем се прекърши.
— Мисля, че познах по това, как прелиствате фишовете. От коя фирма?
— „Том-Фил“ — каза Даниел, сочейки значката на ревера на сакото си.
— Най-добрата, нали?
В усмивката на момичето долови лека, ала не зла ирония. Беше гладен. Стотици миризми се носеха из ресторанта и глождеха стомаха му.
— Най-добрата, разбира се — каза той.
Три минути по-късно той осъзна, че държи пред нея редовната си хвалебствена реч. Девойката го слушаше полуразвеселена-полузаинтересована. Остатъкът от шербета се бе стопил; с върха на лъжичката тя галеше очертанията на устните си. Всъщност изглеждаше доста добре — особено погледът и гърдите й… Даниел се запита дали бе законно и религиозно омъжена, дали въобще имаше някой в живота й, другар или другарка. Реши, че не бе от тия, дето непременно робуват на принципи в тия неща… В погледа й имаше нещо, което му напомняше съпругата му, Матилд… Матилд, в началото на запознанството им, защото сега, след време, погледът й бе скован от неизменен отмъстителен мраз.
Най-после Алдо донесе чиния препълнена с юфка и всевъзможни морски лакомства, сложи я пред Даниел, смигна, кимна по посока на девойката и изчезна, ухилен под мустак.
— Вие нямате ли приемник ОПС? — осведоми се Даниел, като разбъркваше соса и тестените късчета с върха на вилицата си.
Тя каза, че нямала и че не чувствала да й липсва. Стигал й нейният стар академичен приемник, впрочем тя почти не го пускала. Била последователка на „Преродените в бога“, заяви тя глухо и спокойно, а сякаш нададе боен вик.
— Аха! — промълви Даниел, внезапно притеснен при мисълта, че му предстои идеологически спор, а никак не го желаеше.
„Преродените в бога“… ясно. Най-злите противници на системата ОПС, които обаче не се отказваха да я използват за пропагандни цели, ако случайно им се отстъпеше за ограничено време антената, с цел да се изтъкне политиката на либерализация на информационните средства. И „преродените“ излизаха пред ОПС, за да изобличават ОПС.
Какво демократично алиби за правителството, което много добре знаеше ограничения брой слушатели на „преродените“, и добра предпазна клапа за водачите на сектата, които вероятно бяха наясно за манипулацията, но гледаха да не изпускат случая. Бяха яростни революционери и действени, доколкото позволяваше законът, проповядваха премахването на големите международни религиозни движения. Действаха заговорнически и подмолно за преобразуването на действителността, като прибягваха до всякакви манипулации и най-вече до средствата за масова информация и системата ОПС. Водач на „преродените“ бе Жозеф Малиер, наричан още Жо Велики, един луд…
— Мисля, че не си струва да се убеждаваме един друг… — каза Даниел.
Поднесе към устните си една хапка, напоена хубаво със сос. Очите му бяха насълзени. Скришом изтри клепачите си, докато дъвчеше.
— Не се плашете — каза момичето. — Нямам борчески дух. Впрочем мисля, че крайностите, които много от нашите проявяват, повече навреждат на делото ни, отколкото… Вие плачете?
Даниел попи отново сълзите си със салфетката на бели и червени квадрати. Усмихна се.