Освен друг човешки мозък с помощта на същите характеристики ЕЕГ, съответно дефинирани от алфа, бета, тета и т.н. честоти.
Единствено тази машина може.
Тази машина, приемаща и предаваща елементите от своето обкръжение — от цялото си обкръжение, — която се стимулира от всяка промяна в него, отбелязва и най-малкото му изменение, но беше с редица притъпени възможности, защото са й придали схемите на навиците, тази именно машина „смущаващият“ код на Диф би могъл да пробуди. Като предизвика приемане и ответ на нов смущаващ стимул, който би могъл да стане нов навик, да се изрази в декодирано послание, предизвикващо специфични реакции и нова гимнастика на мисълта, да освободи нови „потенциали“.
В това е посланието на съмнението: да се мисли по иначе. Да се мисли другояче, за да се отвърне и да се обясни това смущение — или поне да се потърси обяснение.
Той няма да вземе да крещи просто така: съмнявайте се! А ще изкове цял арсенал от мисли, предизвикващи и подстрекаващи към съмнение. Необичайни стимули, извън програмата за уеднаквеното виждане на околния свят, оформено в резултат на перманентното образование, което манипулира съзнанието. Стимули, които да действат от само себе си и да освобождават верижни реакции, изразени в дезориентиране, съмнение и желание да се потърси и открие някакъв отговор, който да е, може би дори закодираният израз на предизвикателната мисъл. Зависи от потенциалните способности на субекта и неговия повече или по-малко богат „енцефалографски печат“. Единствено той знаеше.
Щеше да изкрещи, да изреве в главата си: Не вярвайте, не вярвайте вече на нищо и на никого, вярвайте само на себе си, когато мечтаете за бунт, правда, мир и ЩАСТИЕ. Но те не съществуват. Векове са се изнизали, откак сте мислещи животни, а сте запомнили само това, защото дребни хитреци са ви го набили в главите. Повярвали сте и все още вярвате, че утре благодарение на вас ще дойде Златният век или че вчера той може и да е съществувал благодарение на други, но е бил унищожен поради нечия грешка. Мятате се между минало и бъдеще и дори не забелязвате как неизживяното настояще изтича между лапите ви, огромните ви лапи, протегнати към химери, с жаждата ви за любов, преглътнатата нежност, сподавените ви протести.
Помъчете се да си представите, че НОРМАЛНО може да се римува с КРИВО-ЛЯВО, помъчете се, докато се почувствате съвсем зле от дисонанса!
Ето какъв ще бъде неговият вик.
Ще извика и думи, прочетени в книгите за миналото. Онова, истинското. За дългия път и безсмисленото дирене на абсолютното щастие, сподавило кратките мигове на покой и блаженство, дребните нещица, които ни привързват към света. Ще крещи прочетени и скътани в паметта му фрази, чиито автори бе забравил.
Защото друго приемливо решение за него нямаше. Защото, бидейки творец, той искаше да сътвори хората и да ги направи свои съучастници, различни нему и равни нему.
Защото беше луд, особен, нелегален странник в божиите бордеи.
И, разбира се, беше самият бог. Като други преди него, които бяха крещели на всеослушание, ала не ги чуха, защото им липсваше високомерие, дързост и истинска воля за измама.
А той обладаваше високомерието, измамата и тайната на безименното.
Името му нямаше да узнае никой.
Лош бе този ден за Надя Кадрини.
Късен септемврийски ден, сив, почти студен в сравнение с пороите горещина, изсипали се над града през юни, юли и август.
Това оловно небе, намръщено като някой шпионин зиме, този пронизващ вятър, който фучеше по улиците, навярно бяха до голяма степен виновни за мрачното настроение на Надя.
Тя седна в колата си, спряна до тротоара, и постоя така, мислейки си откъде да започне този следобед. Запали цигара.