— Добре ли си? — попита ме той. Явно и неговото желание да крещи се беше изпарило.
— Аз… нищо ми няма — излъгах. — Съжалявам, че ти се развиках.
— Аз съжалявам. Май наистина страдам от синдрома на Лукяненко. Забелязах те, когато пропуши, и се подразних. После така се стекоха нещата, че се събрахме. Но днес повече ме беше яд на това, че ти ставаш по-важна, отколкото на това, че си искала да сключиш сделка за мене. Детинско, признавам. Ще се опитам да те приема с всичките ти изменения.
— Мога да откажа цигарите, макар че ще ми е трудно.
— Няма да те карам, ти си решаваш. Вече дори свикнах с цигарения ти дъх. И не мисля, че си била смотана преди. Просто не се интересуваше от мене.
Моляаа? Този мъж сериозно ли не е забелязал? Как беше онзи лаф — ако искаме да намекнем нещо на мъжа, първо му го казваме директно, после го изкрещяваме по-силно и ако това не помогне, го халосваме по главата с тигана. Поне този път беше дошъл самичък, без да се налага да го гоня, да го влача и да му се правя на интересна с къси поли.
— Мисля, че ще се наложи да се преместим в Пловдив — изтърсих аз накрая. После прехапах устни. Може би щеше да си помисли, че се опитвам да го командвам.
— Супер! Кога тръгваме? — звучеше толкова искрен, че чак зяпнах.
— Чакай, де. Университетът още не е построен. Закъде си се разбързал?
— Винаги съм си мечтал да работя в Пловдив. Но никой не се занимаваше с нашето направление там. Мислиш ли, че сега може да се намери някой?
— Който да се занимава с неорганични кристали ли? Ами шефът, господин Асмодей де, мислеше да дръпне другия шеф, доцент Борисов, в неговия университет до година-две.
— Значи нещата се решават сами.
— Да, решават се.
Усмихнах му се. После осъзнах нещо, което от доста време ми се набиваше на очи. Тошо беше дошъл гол. Имаше логика — все пак това беше нормалното „облекло“ за басейна. Наклоних се към него и го целунах. Той обаче се дръпна.
— Недей тук. Непривично ми е да съм гол на обществено място, и ще взема да се възбудя.
— Тогава, ако искаш, направо да скачаме във водата. Не би трябвало да се вижда нещо, а има и по-закътани места…
— Аз обаче не съм свикнал на такава публичност.
— Добре, скачаме във водата, плуваме две дължини и се качваме горе.
— Винаги съм оценявал способността ти да планираш нещата.
— Всички да станат! — обяви приставът.
Негово Величество, вече шашардисал когото може с вчерашното си влизане, този път се появи направо в човешки ръст и с тога. Тошо не каза нищо, но аз си отдъхнах — нямаше да ми се налага отново да давам обяснения накъде и защо съм погледнала.
— Моля да се яви пред съда доктор Хижняк!
Прочетоха титлите на добрия доктор — оказа се, че е завършил в Русия психология с безброй курсове за повишаване на квалификацията, изслушани в различни точки на света.
От залата излезе вчерашният доктор и започна надълго и нашироко да обсъжда психическото ми състояние още от най-ранно детство и първата проява на комплекса на Електра. Слушахме го в продължение на половин час, докато стигне до зрялата възраст и престоя в психиатрията, и на мен съвсем ми се скофти. Защо направо не ме изтъпанчеха в някоя аудитория, пълна със студенти, вместо в съда, и да проведат там сказката? Тъкмо импчетата щяха да научат нещо.
Негово Величество слушаше учтиво, но когато докторът започна да се пеняви за отношението ми към бъдещите ми деца, го прекъсна:
— Моля уважаемият колега да обобщи с няколко думи състоянието на свидетелката по отношение на верността на показанията ѝ.
— Моля за извинение, Ваша Светлост! — поклони се докторът. — Според мен свидетелката е напълно способна да дава достоверни показания.
— Благодаря ви, колега, седнете си — суховато каза Луцифер. — Сега възнамерявам да произнеса присъдата.
— Възразявам, Асмодей ѝ е въздействал! — провикна се Велзевул.
— Отхвърля се — спокойно каза Луцифер. — Колега, вие слушахте ли какво се говореше в залата досега? Свидетелката е напълно здрава, освен психическото въздействие, оказано ѝ от вашия подчинен господин Бернард. Добавете към списъка обвинение в отвличане и оказване на непозволено психическо въздействие. Извикайте на свидетелското място господин Бернард.
— Това е клевета! Той не работи за мене!
— Викторе, млъкни — спокойно му заповяда Луцифер. — Естествено, че не работи за тебе, още от трети ноември миналата година, денят след като операцията ви се е провалила.
След като потвърдиха обвинението срещу господин Бернард и господин Велзевул, реших, че делото най-накрая ще приключи. И наистина, съдията стана сериозен, когато обяви: