Колегата Тошо беше един от най-забитите в работата си в нашата катедра.
Когато Николов най-сетне излезе, те подновиха заниманията си с усърдие и отличителните белези отново се появиха. Вече разочарована, завърших някак си часа, без да вдигнем нищо във въздуха.
Този път Станчо пак остана след другите и когато вратата се затвори зад гърба му, ме погледна в очите и каза:
— Разбрах какво се опитахте да направите, и в името на личната ви безопасност препоръчвам да не се опитвате да го повторите.
Може би трябваше да се стресна, но фактът, че това ми го казва студент първокурсник (пък макар и демоничен), никак не ме трогна.
— Отнесете възраженията си към ръководството ми — отговорих му. — Шефовете ми възложиха тази група, така че те са тези, които трябва да следят за поведението ми с нея.
Станчо примига два-три пъти, при което в очите му проблеснаха пламъчета, а после ми отговори напълно спокойно:
— Хайде, госпожице, да не си правим тъпи номера. Ако не искате работата, можете просто да кажете на мен или на господин Асмодей и ще ви сменим. Не е като да нямате избор.
Замислих се дълбоко. Дали се чувствах откачена? Не, изобщо. Чувствах се добре, съвсем на себе си и в цветущо здраве. Дали вярвах, че студентите ми са демони? Това беше труден въпрос. Но не ме беше страх. По-скоро изпитвах болно любопитство какво ще стане по-нататък — все едно съм попаднала в интересна приказка и само аз мога да разбера какъв ще е краят.
— Добре, ще се опитам — въздъхнах накрая.
Някъде към третото занятие студентите започнаха да се сприятеляват с мене. След четвъртото ме поканиха на дискотека, а след петото ме склониха наистина да отида.
— Ама, госпожице, как може да не излизате? — подкачи ме Данеел тогава. — Елате с нас, ние ще ви научим как да се забавлявате.
— Не ми се излиза много — излъгах аз. Всъщност се притеснявах, че съм малко стара и асоциална за това.
Никой не обърна особено внимание на протестите ми.
— Хайде де, госпожице, ще бъде яко — включи се и Азазел.
Минах през къщи, за да се преоблека в дънки и риза — по мое мнение изглеждах приемливо, нищо че сигурно никой в дискотеката нямаше да ми обърне внимание. По-важно за мен беше да запазя авторитета си на преподавател.
— Каква ще е музиката в дискотеката? — бях ги попитала, когато най-накрая се съгласих да отида.
— Ретро — беше отговорил Данеел. — Трудно понасяме съвременната музика.
— Освен това — добави Станчо — по чалга дискотеките ходят дяволите прелъстители. Нали разбирате — да се тренират. А ние не се обичаме особено с тях.
— Нещо като инженерите и филолозите, а?
— Да, нещо такова. Не че имам особена представа от филолозите.
И така, вървях към ретро кръчмата с вързана на опашка коса и потропвах с малките токчета на ботушите. Щом отворих вратата на заведението, отвътре ме лъхна хитът на Куин We Will Rock You. Промуших се между няколко якета, две сервитьорки и някакви студенти, които тропаха по масите в такт с песента, и тръгнах към вътрешността на дискотеката, мислейки си, че наистина съм твърде стара за такива неща.
— Госпожицеее! — провикна се някой от дъното на залата. — Елате при нас!
Обърнах се натам и гледката просто ме потресе. Един от студентите ми, мисля, че беше Тамиел, се беше качил на масата и тропаше с крака, а останалите му акомпанираха, пляскайки и викайки. Обръщаха водка на екс, безупречните им по-рано през деня костюми бяха намачкани, вратовръзките — разхлабени или липсващи, а саката — нахвърляни на един куп.
— Какво ще пиете? — Станчо се откъсна за малко от тупурдията и се обърна към мен.
— Вино и минерална вода, благодаря.
— Е-е-е, госпожице, как може? — присъедини се към него Данеел. — Пийнете нещо по-силно, не сте на работа.
— Добре тогава, джин с тоник — примирих се аз.
— Келнер! Една бутилка джин и един тоник! — провикна се Данеел. Тия младежи щяха да ме побъркат.
Налях си малко джин в една от чашите, които все още не бяха паднали на земята от блъскането и тропането, и я допълних с тоник. Вдигнаха тост в моя чест, после още един и така, докато ми свърши тоникът и трябваше да мина на джин, защото сервитьорът се бавеше с втория. Докато се усетя, вече бях пияна на кирка (може би третото пиянство в живота ми), отнякъде бяха намерили червило и ме бяха намацали, ризата ми беше завързана под гърдите и пеех Gimme! Gimme! Gimme! A man after midnight!, качена върху масата, а някакъв нагъл тип от съседната компания се опитваше да ме свали оттам, с цел да ми досажда.