— Искате ли цигара? — попита учтиво.
— Благодаря, не пуша.
— Сигурно и по мъже не ходите. — Почти забелязах с периферното си зрение пламъчетата в очите ѝ.
— По-скоро те ми ходят по нервите — отбелязах аз.
Тя наполовина подсмръкна, наполовина се засмя и резултатът беше някакъв странен звук, като от пуснато казанче.
— Много съм зле, нали? — разхлипа се отново дяволицата.
— Не, защо? Нищо ви няма. — Прегърнах я с една ръка, а с другата взех цигарата от пръстите ѝ, за да не се изгори.
— Издавам странни звуци, непохватна съм с мъже… Освен това съм грозна и нищо не може да се направи по въпроса. — Лилит продължаваше да лее сълзи, които малко по малко прогаряха материята на блузата ѝ.
— Говорите глупости. По-красива сте от всички момичета, които съм виждала. И за останалото няма защо да се притеснявате. Мъжете свикват лесно с него, особено ако наистина ви харесват.
— Казвате така, защото не сте виждала сукубите. Те са красиви, стилни, обиграни. Защо иначе ще искам да ставам инженер, ако бих могла да съм като тях?
— Пет пари не давам за вашите сукуби. Моя грижа е студентите ми да се чувстват добре. И какво, ако не сте красива по техните стандарти? Нима имате планове, които го изискват?
— Не, аз… — заекна тя. — Просто искам да ме оставят на мира и да не ме гледат така злобно.
— И двете знаем, че това няма да стане. Нито вас ще престанат да гледат злобно, нито пък мене тези, които са си наумили, че са местните богини, само защото могат да ходят на токчета. Просто се научете да ги игнорирате.
— Как така да ги игнорирам? Та аз живея с тях.
— Преместете се, намерете си квартира, не може ли да се направи нещо?
— Бих могла да подам молба за инженерска квартира — замисли се тя.
— Струва си да опитате.
Поседяхме още няколко минути на бордюра, докато тя си допуши цигарата, и после тръгнахме към спирката. Малко преди да стигнем, тя си взе довиждане с мен и изчезна в тъмнината.
Тази и още някои случки ме накараха да преосмисля това, което знаех за обитателите на планетата Ад. Честно казано, по-рано си мислех, че са като дяволите от Хироус — нещо, което е по-добре да не ти се изпречва, защото, докато се огледаш, и вече те е покосило. Оказа се обаче, че на мен са пратили импчетата — голяма детска градина от миниатюрни пърхащи същественца с рогца и опашки. А пък аз трябваше да съм „другарката“.
Разбрах колко много греша, когато веднъж отидохме на разходка на Витоша с групата.
Катерихме се няколко часа по пътечките под кабинковия лифт, като моите студенти изглежда нямаха умора. Станчо водеше ентусиазиран, а останалите следваха. Аз се влачех някъде откъм опашката, поемайки си болезнено въздух. Студентите се опитваха да ме изчакват, но не им стигаше търпение. Накрая Тамиел, който беше може би най-срамежливият от групата, предложи да остане с мен, а другите да продължат към Черни връх. Ние сигурно щяхме да стигнем максимум до Алеко.
Бяхме вървели около пет минути, когато на мен пак ми се прииска почивка. Избрахме си една морена на сянка и приседнахме на нея. Тамиел извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Огледах ги основно от любопитство: опаковката беше червена с оранжеви пламъци, а марката — Hell’s Finest. После учтиво отказах да се тровя. Той обаче си запали и започна щастливо да дими наоколо. Явно му липсваше запушената атмосфера в София.
Въздъхнах и мислите ми неволно се понесоха към колегата Тошо — спомних си как ми беше донесъл солна киселина от хранилището преди няколко дни и как ръцете ни се докоснаха, докато ми я подаваше. Вероятно това беше моментът да го поканя на среща, но твърде много се страхувах, че може да ми откаже.
— За този ваш Тодор — каза Тамиел без никакъв увод, докато експедитивно издишваше дима от цигарата си, — може да сключите договор. Аз ще ви насоча към подходящия, ммм, професионалист.
— Какъв договор? — стреснах се аз.
— Нали знаете — той може да бъде ваш и само ваш срещу определено време служба на душата ви.
— Искате да кажете, че наистина мога да си продам душата за мъж?
— Не става въпрос за вечна служба — опита се да ме успокои той. — А за определено време в години, най-много около век.
— А-а-а-ми, ще си помисля — заекнах и нервно се заиграх с кичур от косата си. Стараех се пръстите ми да не треперят твърде много.
Щом Тамиел си допуши, отново тръгнахме нагоре. Той мълчеше, очевидно се чувстваше гузен, че ме е изплашил. Определено бях сбъркала — това не бяха импчета, а демони от висок клас.
В какво, по дяволите, се забърках?!