Бате — така го зовеше тя винаги. И той не помнеше друго, освен този присънен вик, изречен от пламналите и устни. На другия ден и в следващите няколко дни той не смееше да срещне погледа и, но Елка беше същата, дори още по-мила и нежна. А когато се случеше да се обърне към него с тази дума, тя впиваше ясния си поглед в очите му, гледаше го усмихната и сякаш искаше да му каже — знам, знам! Стан навеждаше мълчаливо глава и отминаваше. Но той чувстваше всеки ден, че гласът на плътта е по-силен от него, че той е играчка в мрежите на тъмни сили, които властват над мислите му, над постъпките му и съдбата.
Един съботен следобед той седеше в стаята си и четеше; на училище не мислеше да ходи: този ден, както е обикновено, учеха до обед. Денят беше ясен и слънчев. През отворения прозорец в стаята лъхаха струи топъл въздух, носеше се дъх на зеленина и огласяха крясъци на играещи по пътя деца. В съседната стая, седнала на пода, работеше Елка. Те бяха съвсем сами в двора: дядо Петър и Дико оряха в полето. Елка работеше и напяваше полугласно. От няколко минути той беше застанал и я слушаше; песента и го отвличаше, бъркаше му. Елка пееше един и същи мотив, от няколко само думи, млъкваше за минутка и почваше отново; навярно тя беше увлечена в работата си, или пък замислена по нещо.
Учителят разбра, че не ще може да продължи; той захвърли книгата и стана. Вън на сайванта той стоя няколко минути в колебание; може би искаше да излезе нанякъде, но после възви и надникна през отворената врата към Елка. Наистина тя беше седнала върху пода и държеше на коленете си дреха за шев.
Елка вдигна глава и попита ласкаво:
— Спа ли, бате?
— Не, четох; а ти какво правиш?
— Шия.
— Какво шиеш?
— Виж — стягам се за Великден!
Тя издигна в двете си ръце недоушитата дреха и му я посочи, радостно усмихната.
Тя шиеше нова връхна дреха; покрай нея бяха разхвърляни ивици от разноцветно сукно и навити копринени нишки. Стан приближи, приклекна и заразглежда заинтересувано дрехата. После дръпна близкото ниско трикрако столче, седна до нея и заприказваха. Те водеха често такива мирни беседи, особено през последните дни. Разговорът течеше леко и непринудено. Говореше повече Елка. Тя изрязваше малки сукнени кръгчета върху никелови монети, сочеше му де какво ще сложи върху полите на дрехата и се смееше на неговото дълбоко невежество в тази работа. А той я слушаше, гледаше я такава нежна, мила, палава и чувстваше как по жилите му се разлива сладка умора, люлее го и го унася като сън.
Но изведнъж Елка трепна и нададе плах вик.
Стан се наведе несъзнателно към нея:
— Какво има? Какво стана, Елке?
Елка вдигна глава пребледняла и му посочи ръката си:
— Убодох се.
Наистина върху показалеца на лявата и ръка се червенееше малка рубинова капка кръв. Стан се хвана с едната си ръка ръката и над китката, а с другата стисна убодения пръст. Елка го гледаше покорна и притихнала, като слабо невръстно дете; капката бързо нарастваше и доби мътен, тъмновишнев цвят; още малко, и тя щеше да се отрони. В този миг стана нещо странно: Стан почувства, че от ръката на Елка по цялата чу снага се разля сладък трепет, гърлото му засъхна, гласът се схвана и в слепите му очи заудря буйно кръв. Той погледна Елка, но сякаш не беше тя: разширените зрачки на очите и го гледаха, замразени от страх и трепетно очакване. Настъпи неизразим миг на тежко вълнение и у двамата.
Но навън псетата залаяха и се хвърлиха бясно към портата, отдето завика някой. Стан изпусна ръката на Елка и погледна през отворената врата; Елка също се надигна и погледна.
— Ах, Арон — рече тя, скочи и припна към вратата.
Вън пред портите стоеше евреинът Арон — амбулантен търговец на манифактурни стоки, — той държеше коня си, натоварен с двата грамадни сандъка на подвижния му магазин, и чакаше Елка.
Стан се вдигна, сви цигара и заходи неспокойно из стаята; вълнението тепърва го обхващаше, тресеше го цял. Той не можеше да събере мислите си, но чувстваше, че над него като хищен орел току-що профуча опасно премеждие. А по-нататък? Тази мисъл го правеше да се свива и трепери цял, сякаш той стоеше надвесен над пропаст, усещаше как пръстта се рони под краката му, но е безсилен да се отстрани. Мисълта, че Елка можеше всяка минута да свърши работата си там и да се върне отново при него, леденееше ума му е сковаваше волята му. Той наложи шапка и се запъти към портата. Вън, на пътя, още стоеше евреинът, заобиколен от съседските жени и момичета; Елка беше между тях. Тя може би го забеляза, но той, навел глава, отмина с бързи стъпки. Върна се късно вечерта, когато Дико и дядо Петър бяха се прибрали вече от полето.