Скоро след това един следобед у тях дойде Витан, чичото на Елка. Той се връщаше от воденица и беше минал да съобщи на Дика, че около полунощ или най-късно до съмване ще дойде ред до него. Преди няколко дни Дико беше оставил във воденицата торби жито за мелене. Стан чу разговора им и са намеси:
— По-добре Дико да спи тук и на разсъмване да замине.
Витан беше учуден от настояването му: така те можеха да пропуснат реда си и да чакат още цяла седмица.
Но Дико отсече:
— Сига шъ ида, чичо Витане… бате ни разбира ут тези рабути, пък са меси…
Той изгледа презрително брата си и влезна в къщи; след малко излезна оттам, нарами клашник и вързоп хляб и отмина към воденицата.
В двора останаха пак сами, Елка и Стан. Притъмняваше и те побързаха да настанят добитъка, после Елка приготви софрата гори в средната стая и седнаха да вечерят. Но вечерята някак не вървеше; Стан вземаше почти насила залъците, които засядаха на гърлото му, а Елка едвам сдържаше вълнението си. Тя говореше непрестанно, с повишен, неспокоен глас, може би само да прикрие обзелото я вълнение.
През деня тя беше ходила у чичови си и сега разказваше за малкото им внуче — момиченце на четири-пет години. Тя описваше подробно играчките му, преповтаряше думите, смееше се и обясняваше възбудено, но личеше, че говори така само за да заглуши вътрешния трепет, който я обземаше всяка минута все повече. Стан и отговаряше с къси фрази, но я виждаше цяла и чувстваше как нейният трепет преминава и у неговата кръв.
Накрай той обяви, че е сит, стана и излезе вън на двора, а Елка се зае да разтреби софрата. Беше топла мартенска нощ. Над утихналото село се носеше приспивният квакот на жаби; някъде през мрака се обаждаше нощна птица и откъм близкото селце кънтеше кучешки лай. Стан прекара пръсти през косите си и задиша пресния въздух. Той искаше да се успокои, но виждаше, че безпокойството му все повече нараства и в душата му се борят тежки мисли, повит встрани, той не искаше да гледа и въпреки това следеше в стаята засуетената фигура на Елка. Тя беше свършила работата си, но навярно също така вълнувана от безпокойни мисли, продължаваше да стои там, после влезна в стаята му, запали лампата и безшумно мина покрай него към своята стаица. Той я забеляза и се обърна.
— Лека нощ, бате — продума тя с отпаднал глас.
— Лека нощ, Елке — отвърна той, — нареди ли всичко?
— Наредих; да те събудя ли утре рано?
— Недей, искам да поспя повече.
— Добре.
И тя влезе в стаицата си. Той чу как тя пристъпи и залости отвътре вратата. Този тъп звук сякаш отекна в сърцето му. Изведнъж душата му обзе смесено чувство на мъка и облекчение. Слава богу, свърши се и сега той може да се прибере спокоен в стаята си.
Вътре върху масата му гореше запалената от Елка лампа, леглото му беше разкрито и наредено. Той сне връхната си дреха и седна на ръба на кревата. Не, ума му все още вълнуваха опасни мисли, нещо го задушаваше: мъчеше го остра жажда. Той погледна под масата, дето всяка вечер Елка слагаше малка стомна с вода, но стомната я нямаше там. Той стана, потърси я зад кревата, но и там я нямаше, нямаше я никъде из стаята — тази нощ Елка, залисана, беше забравила да я донесе!
Изведнъж нов порив вълнения го разтърсиха цял; гърдите му се разшириха, сърцето биеше ускорено, мислите се бъркаха. Той нямаше време да се опомни, но чувстваше, че настъпва неотвратим и кобен миг, който може би слагаше на карта живота му. Първата утешителна мисъл, която блесна в главата му, беше да легне така — след час-два жаждата ще премине, но едновременно виждаше, че лъже, че иска да измами себе си. Той стана, приближи до вратата, върна се и отново приближи; чувстваше, че губи нишките на мислите си, обладава го тъмна сила, която го води безразсъдно и слепешката. Той излезе вън, приближи до Елкината врата и спря отмалял, почти в несъзнание. — Да или не? — Да или не? Отвътре се чуваше лек шум, навярно тя не си беше легнала още; през междините на вратата трептеше светлина. Почука, но ударите бяха толкова несигурни, че тя може би не чу нищо. Повтори.
— Кой е? — обади се отвътре плахо Елка.
— Аз съм, Елке; дай ми стомничката; забравила си да я донесеш горе.
Елка приближи и отвори вратата.
— Няма ли я горе?
— Няма я, забравила си я; виж тук.
И той пристъпи прага. Елка беше с разпусната дреха и по ръкави, канила се е да ляга; дрешникът беше разтворен и до него върху земята бяха прострени постелки. Елка се заоглежда из стаята — търсеше стомничката, но беше дотолкова смутена, че не виждаше нищо.
— Боже, де ли съм я дянала! Да не е горе, бате?
— Не, тук е, ето я там, Елке.