— Случи ли ти се нещо, мамо? — попитала тя. — Много се забави.
— Не, дъще — отвърнала тя, — не ми се е случило нищо лошо, напротив, този любезен господин носи товара ми. Представи си, понеже аз се уморих, той качи и мене на гърба си. И пътят съвсем не ни се стори дълъг, бяхме весели и постоянно се шегувахме.
Най-сетне старицата се свлякла на земята, смъкнала торбата от гърба на момъка и кошниците от ръцете му, погледнала го дружелюбно и казала:
— Седни сега на пейката пред вратата и си почини. Ти заслужи честно и почтено наградата си и тя няма да закъснее.
После казала на гъсарката:
— Прибери се вътре, дъще! Не е прилично да оставаш насаме с млад господин, не бива да се налива масло в огъня; момъкът може да се влюби в тебе.
Графът не знаел да плаче ли или да се смее. „Дори да беше с трийсет години по-млада — рекъл си той, — сърцето ми пак не би трепнало.“
Старицата погалила гъските си като деца и после влязла с дъщеря си в къщата.
Момъкът се изтегнал на пейката под една дива ябълка. Въздухът бил топъл и мек, наоколо се разстилала зелена поляна, осеяна с иглики, мащерка и хиляди други цветя. Сред поляната течал бистър поток, водата му искряла на слънцето; белите гъски се разхождали нагоре-надолу или плували в потока.
„Много е приятно тук — рекъл си момъкът, — но аз съм толкова уморен, че вече не мога да държа отворени очите си: ще поспя малко“.
Като поспал малко, дошла старицата, разтърсила го и го разбудила:
— Ставай — рекла тя, — не бива да оставаш тук. Наистина поизпати с мене, но не съм ти взела живота, я! Сега ще ти дам наградата. От пари и имот нямаш нужда, та ще ти дам нещо друго.
Казала това, пъхнала му в ръката една малка кутийка, изрязана от смарагд, и добавила:
— Пази я добре, тя ще ти донесе щастие.
Графът скочил и понеже почувствал, че отново е бодър и силен, благодарил на старицата за подаръка и тръгнал обратно по пътя, без дори да се обърне да види за последен път хубавата й дъщеря. Вървял и бил вече доста далеко от къщата, но все още чувал веселото крякане на гъските.
Цели три дни се лутал графът, докато намери пътя. Най-сетне стигнал в един голям град и понеже там никой не го познавал, завели го в царския дворец при царя и царицата. Графът коленичил, извадил от джоба си смарагдовата кутийка и я сложил пред нозете на царицата.
Тя му дала знак да се изправи й да и подаде кутийката, но щом я отворила и погледнала в нея, паднала като мъртва на земята.
Придворните хванали веднага графа, за да го отведат в затвора, но в този миг царицата отворила очи и заповядала да го пуснат и всички да излязат, защото искала да поговори тайно с него. Като останали сами, царицата заплакала горчиво и казала:
— Каква полза от почестите и блясъка, с които ме ограждат, когато всяка сутрин се събуждам с мъка и тревога в сърцето. Имах три дъщери, най-малката от които беше тъй хубава, че всички я обожаваха. Кожата й беше бяла като сняг, бузите й розови като ябълков цвят, а косите й блестяха като слънчеви лъчи. Заплачеше ли, от очите й не падаха сълзи, а само бисери и скъпоценни камъни. Когато тя навърши петнадесет години, царят заповяда да повикат трите ни дъщери. Да можехте тогава да видите как всички занемяха, когато влезе най-малката! Струваше им се, че изгрява слънцето. Царят рече: „Дъщери мои, не зная кога ще удари последният ми час, затова реших да определя днес какво ще получи всяка от вас след смъртта ми. Вие и трите ме обичате, но онази от вас, която ме обича най-силно, ще вземе най-хубавия дял.“ Всяка каза, че го обича най-много. „Не можете ли да ми опишете колко ме обичате? По това ще позная чия обич е най-силна“ — отвърна царят. Голямата каза: „Обичам татко като най-сладката захар“. Втората: „Обичам татко като най-хубавата си рокля“. Но малката мълчеше. Баща й я попита: „А ти, най-мило мое чедо, как ме обичаш ти?“ Тя отвърна: „Не зная и не мога да сравня с нищо обичта си“. Но баща й настоя и тя да каже нещо и накрая тя рече: „И най-хубавото ястие не ми е вкусно без сол, затова обичам татко като солта“. Като чу това, царят се разгневи и викна: „Щом ме обичаш като сол, обичта ти ще бъде възнаградена със сол“. Подели царството между двете по-големи сестри, а заповяда да вържат една торба на гърба на малката и двама войника я отведоха в гората. Всички го молихме на колене да й прости — казала царицата, — но царят не се съгласи. Как плака тя, когато се сбогуваше с нас! Целият път бе осеян с бисери, които се ронеха от очите й. Скоро царят се разкая за голямата си суровост и прати да търсят клетото дете из цялата гора, но никой не можа да я намери. Мисълта, че са я изяли дивите зверове, ме изпълва със скръб. Понякога се утешавам с надеждата, че още е жива и се е скрила в някоя пещера или е намерила закрила у състрадателни хора. И представете си: като отворих вашата кутийка, видях в нея един бисер, точно като ония, които се ронеха от очите на моята дъщеря. Можете сега да разберете защо това развълнува сърцето ми. Кажете ми как попадна бисерът у вас?