Интелектуалната култура не е по-отворена за темата. Репутацията на немския философ Мартин Хайдегер силно пострадва в резултат на краткотрайната му, открита подкрепа за нацизма – ентусиазъм, който той проявява преди Хитлер да извърши най-големите си зверства. От друга страна, репутацията на френския философ Жан-Пол Сартър не пострадва ни най-малко в резултат на агресивната му подкрепа за сталинизма през всичките следвоенни години, когато всеки, който иска, може да намери изобилие от доказателства за жестокостите на Сталин. „Тъй като не сме членове на Партията – пише той, – не е наше задължение да пишем за съветските трудови лагери; ние сме свободни да останем настрана от споровете за природата на системата, стига да не възникнат социологически значими събития“.6 При друг случай той казва на Албер Камю: „И аз като теб намирам тези лагери за противни, но намирам за също толкова противен начина, по който буржоазната преса всекидневно се възползва от тях“.7
След разпадането на Съветския съюз някои неща се промениха. През 2002 г. например британският писател Мартин Амис бе достатъчно развълнуван от темата за Сталин и сталинизма, за да ѝ посвети цяла книга. Това накара други писатели да се зачудят защо толкова малко членове на политическата и литературна Левица са повдигали темата.8 От друга страна, някои неща не са се променили. Все още е възможно американски академик да публикува книга, в която да изказва предположението, че чистките от 30-те години са били полезни, тъй като са спомогнали за еволюирането и така са положили основата за перестройката.9 Все още е възможно британски литературен редактор да отхвърли статия, защото е „прекалено антисъветска“.10 Но далеч по-често темата за Сталиновия терор предизвиква отегчение и безразличие. Една иначе сериозна рецензия за моя книга, посветена на западните републики от бившия Съветски съюз, съдържаше следното: „Тук върлува ужасяващият глад от 30-те години, когато убитите от Сталин украинци са повече от избитите от Хитлер евреи. И все пак колцина на Запад го помнят? В крайна сметка убийствата са толкова […] скучни и лишени от драматизъм“.11
Всичко това са дребни неща: покупката на дрънкулката, репутацията на философа, наличието или липсата на холивудски филми. Но събери ги – и получаваш история. На интелектуално равнище американците и западноевропейците знаят какво се е случило в Съветския съюз. Шумно приветстваната книга на Александър Солженицин за живота в лагерите „Един ден от живота на Иван Денисович“ през 1962-1963 г. бе публикувана на няколко западни езика. При появата си през 1973 г. – отново на няколко езика – неговата история за лагерите „Архипелаг ГУЛАГ“ предизвика много коментари. Всъщност „Архипелаг ГУЛАГ“ доведе до малка интелектуална революция в някои държави, най-вече във Франция, предизвиквайки антисъветски настроения у цели групи от френската левица. През 80-те години – годините на гласността – бяха направени още много разкрития за ГУЛаг и те също получиха необходимата публичност в чужбина.
Въпреки това у много хора престъпленията на Сталин не предизвикват същата дълбока реакция като престъпленията на Хитлер. Кен Ливингстън, бивш британски парламентарист, понастоящем кмет на Лондон, веднъж се опита да ми обясни разликата. Да, нацистите са били „зли“, каза той. Но Съветският съюз е бил „деформиран“. Този възглед отразява отношението на много хора, дори и такива, които не са старомодни привърженици на левицата: просто Съветският съюз някак си е тръгнал по лош път, но не е бил фундаментално лош по същия начин като хитлеристка Германия.
Доскоро можехме да обясним масовото безразличие към трагедията на европейския комунизъм като логичен резултат от редица обстоятелства. Едно от тях е изминалото време: с годините комунистическите режими наистина стават по-малко осъдителни. Никой не се плаши особено от генерал Ярузелски или дори от Брежнев, макар и двамата да носят доста голяма отговорност за разрухата. Липсата на достоверна информация, почиваща върху архивни изследвания, също изиграва ролята си. Оскъдният брой академични трудове по темата дълго време се дължеше на оскъдния брой източници. Архивите бяха затворени. Достъпът до местонахожденията на лагерите беше забранен. Съветските лагери и техните жертви никога не са били заснемани от телевизионни камери, както в Германия в края на Втората световна война. А липсата на образи на свой ред води до недостатъчно разбиране.