И накрая, съветската пропаганда също изиграва ролята си. Съветските опити да се хвърли съмнение върху писаното от Солженицин – например да бъде обрисуван като луд или като антисемит, или като пияница – оказват известно въздействие.17 Съветският натиск върху западни учени и журналисти също спомага за изопачаването на фактите в творбите им. Когато през 80-те години като студентка в Съединените щати учех руска история, мои познати ми казаха да не си правя труда да продължавам темата като аспирантка, тъй като това било свързано с много трудности: в онези дни пишещите „благосклонно“ за Съветския съюз получаваха по-лесен достъп до архивите и официалната информация и по-дълги визи за страната. Останалите рискуваха експулсиране и спъване на работата. От само себе си се разбира, че никакви външни хора нямаха достъп до материалите за сталинските лагери или за постсталинската система на затворите. Темата просто не съществуваше и онези, които си пъхаха носа твърде надълбоко, биваха лишавани от право на престой в страната.
Взети заедно, всички тези обяснения някога звучаха горе-долу разумно. Когато за първи път се замислих сериозно върху тази тема при рухването на комунизма през 1989 г., дори прозрях логиката им: изглеждаше естествено, обяснимо, че знаех толкова малко за Сталиновия Съветски съюз, чиято тайна история го правеше още по-интригуващ. Сега, след повече от десетилетие, се чувствам доста по-различно. Втората световна война вече принадлежи на предишно поколение. Студената война също приключи и създадените от нея обединения и разделителни линии изчезнаха завинаги. Днес западната левица и западната десница се конкурират по други въпроси. Същевременно появата на нови терористични заплахи за западната цивилизация прави изучаването на старите комунистически заплахи още по-необходимо.
С други думи, сега „социалната, културната и политическата рамка“ се е променила – както и достъпът ни до информация за лагерите. В края на 80-те години в Съветския съюз на Михаил Горбачов започна да се появява море от документи за ГУЛаг. За първи път вестниците публикуваха разкази за живота в съветските концентрационни лагери. Нови разкрития продаваха списанията. Съживиха се старите спорове за броя – колко са умрели, колко са хвърлени в затвора. Руските историци и исторически дружества, предвождани от дружество „Памет“ в Москва, започнаха да публикуват монографии, истории на отделни лагери и хора, изчисления на жертвите, списъци с имената на починалите. Техните усилия намериха отзвук и последователи сред историците от бившите съветски републики и държавите от някогашния Варшавски договор, а по-късно и от западните историци.
Въпреки множеството пречки руското изследване на съветското минало продължава и днес. Вярно, първото десетилетие на XXI в. е много различно от последните десетилетия на XX в. и ровенето в историята вече не е нито основна част от руския обществен диалог, нито е толкова сензационно, колкото изглеждаше някога. До голяма степен работата на руски и чуждестранни историци е робски труд, свързан с пресяването на хиляди отделни документи, с часове, прекарани в студени и ветровити архиви, с дни, посветени на търсенето на факти и цифри. Но тя започва да дава резултати. Бавно и търпеливо „Памет“ не само състави първия справочник за имената и местонахожденията на всички известни лагери, но публикува и поредица разтърсващи исторически книги и събра огромен архив с устни и писмени разкази на хора, оцелели от лагерите. Със съдействието на института „Сахаров“ и издателство „Возврашчение“ (името означава „завръщане“), както и други, те отпечатаха някои от тези спомени. Руските академични списания и журнали също започнаха да отпечатват монографии, почиващи върху нови документи, както и самите сбирки от документи. Подобна работа се извършва и на други места, особено в „Карта“ в Полша, както и в историческите музеи в Литва, Латвия, Естония, Румъния и Унгария, и от шепа американски и западноевропейски учени, които имат време и енергия да работят в съветските архиви.