Докато правех проучванията си за настоящата книга, се запознах с работата им, както и с два други източника, недостъпни преди десет години. Първият е вълната от нови мемоари, които през 80-те години започнаха да излизат в Русия, Америка, Израел, Източна Европа и на други места. Щедро съм черпала от тях при писането на тази книга. В миналото някои съветски учени се въздържаха да се осланят на мемоари за ГУЛаг и изтъкваха, че съветските мемоаристи са имали политически причини да изопачават историите си, че мнозинството от тях са ги написали дълго след освобождаването си и че мнозина са заимствали истории един от друг, когато собствената им памет им е изневерявала. Въпреки това след като изчетох няколкостотин лагерни мемоара и интервюирах около две дузини оцелели, реших, че мога да отсея онези, които ми се струваха неправдоподобни, плагиатски или политизирани. Реших също, че макар на мемоарите да не може да се разчита относно имена, дати и цифри, те все пак са безценен източник на друг вид информация, особено що се отнася до важни аспекти от живота в лагерите: отношенията между затворниците, конфликтите между групите, поведението на пазачите и администраторите, ролята на корупцията, дори съществуването на любов и страст. Съвсем съзнателно използвах особено много един автор – Варлам Шаламов – описал художествено живота си в лагерите – защото историите му почиват върху истински събития.
Доколкото беше възможно подкрепях мемоарите с мащабно използване на архивите – източник, който, колкото и парадоксално да е, не всички обичат да използват. Както ще стане ясно в хода на настоящата книга, силата на пропагандата в Съветския съюз беше такава, че често променяше възприемането на реалността. Поради тази причина в миналото историците съвсем оправдано не разчитаха на официални съветски документи, често съзнателно скриващи истината. Но функцията на секретните документи – документите, които сега се съхраняват в архиви – е била напълно различна. За да ръководи лагерите си, администрацията на ГУЛаг е трябвало да поддържа известни архиви. Москва е трябвало да знае какво се случва в провинциите, провинциите е трябвало да получават инструкции от главното управление, трябвало е да се води статистика. Това не означава, че тези архиви са напълно надеждни – бюрократите са си имали собствени причини да изопачават дори и най-обикновените факти – но ако се използват разумно, те могат да обяснят някои неща от живота в лагерите, които мемоарите не могат. И най-вече те изясняват причините за създаването на лагерите – или поне надеждите, които им е възлагал режимът на Сталин.
Вярно е също, че архивите са далеч по-разнообразни, отколкото мнозина очакваха и че разказват историята на лагерите от много различни гледни точки. Аз например получих достъп до архива на администрацията на ГУЛаг с рапорти на инспекторите, счетоводни сметки, писма от директорите на лагери до техните началници в Москва, разкази за опити за бягство и списъци на музикалните продукции, поставяни от лагерните театри, всички съхранявани в Руския държавен архив в Москва. Прегледах също протоколи от партийни заседания, както и документи, събрани в част от архива на Сталин особая папка – неговия „специален архив“. С помощта на други руски историци успях да използвам някои документи от съветските военни архиви и от архивите на конвойните пазачи, в които има списъци на нещата, които арестуваните можели или не можели да вземат със себе си. Извън Москва получих достъп и до някои местни архиви – в Петрозаводск, Архангелск, Сиктивкар, Воркута и Соловецките острови – където са описани всекидневни събития от лагерния живот, както и до архивите на Дмитлаг – лагера, построил канала Москва-Волга – които се съхраняват в Москва. Всички съдържат документи за всекидневния живот в лагерите, заповеди, досиета на затворници. В един момент ми дадоха купчина документи от архива на Кедровий Шор, малко подразделение на Инта – миньорски лагер северно от Арктическия кръг – и любезно ме попитаха дали искам да го купя.
Взети заедно, тези източници позволяват да се пише за лагерите по нов начин. В тази книга вече не ми се налагаше да сравнявам „твърденията“ на шепа дисиденти с „твърденията“ на съветското правителство. Не трябваше да търся някаква среда между разказите на бегълците от Съветския съюз и разказите на официалните съветски власти. Вместо това, за да опиша случилото се, можех да използвам езика на различни хора – пазачи, милиционери, затворници, излежаващи различни видове присъди по различно време. Емоциите и политизацията, които дълго време обграждаха историографията на съветските концентрационни лагери, не са в сърцевината на настоящата книга. Вместо това пространството е запазено за преживяванията на жертвите.