През 1917 г. на новото съветско ръководство не му се налага да търси прецедент чак в Гренландия. От XVII в. нататък Русия има своя собствена система на изгнания: в руското законодателство за първи път се споменава за изгнание през 1649 г. По онова време изгнанието се смята за нова, по-хуманна наказателна мярка – далеч по-предпочитана от смъртното наказание или от жигосването и осакатяването – и е прилагана при най-разнообразни по-дребни и по-сериозни престъпления, като се започне от пушенето на емфие и гадаенето и се стигне до убийството.22 Множество руски интелектуалци и писатели, сред които и Пушкин, са преживели някаква форма на изгнание, докато други са се тормозели от самата възможност за изгнание: в апогея на литературната си слава през 1890 г. Антон Чехов учудва всички свои познати и се заема да посети и опише наказателните колонии на остров Сахалин по руското крайбрежие на Тихия океан. Преди да отпътува, той пише на озадачения си издател, обяснявайки мотивите си:
Допуснали сме милиони хора да гният в затворите, да гният безпричинно, без капка съчувствие и по варварски начин; изпратили сме други на десетки хиляди километри – през студа, в окови, заразили сме ги със сифилис, извратили сме ги, увеличили сме броя на престъпниците […], но като че ли това няма нищо общо с нас, просто не ни е интересно.23
В ретроспекция лесно можем да намерим в историята на царската система от затвори много практики, по-късно прилагани в съветския ГУЛаг. Също като в ГУЛаг например на изгнание в Сибир никога не са осъждали единствено криминални престъпници. Според един закон от 1736 г., ако селото решало, че някой в него влияе зле на останалите, старейшините можели да разделят собствеността на нещастника и да му наредят да се пресели другаде. Ако той не успеел да намери къде да се засели, държавата можела да го изпрати в изгнание.24 Всъщност през 1948 г. Хрушчов цитира този закон като част от своя (успешен) аргумент за изселването на колхозници, смятани за недостатъчно ентусиазирани и трудолюбиви.25
Практиката да се прокуждат хора, които просто се отличават от останалите, продължава и през целия XIX в. В своята книга „Сибир и системата на изгнания“ Джордж Кенън – чичо на американския държавник – описва системата на „административния ред“, който наблюдавал в Русия през 1891 г.:
Омразният човек може да не е извършил никакво престъпление […], но ако – по мнението на местните власти – присъствието му в даденото селище е „вредно за обществения ред“ или „несъвместимо с общественото спокойствие“, той може да бъде арестуван без съдебно разпореждане, да бъде държан от две седмици до две години в затвора и след това да бъде насилствено изпратен на всяко място в границите на империята и поставен под полицейски надзор за период от една до десет години.26
Административното прокуждане – което не изисква съдебен процес и присъда – е идеално наказание не само за размирниците като такива, но също и за политическите опоненти на режима. Отначало много от тях са полски благородници, протестиращи срещу руската окупация на своята територия и собственост. По-късно в изгнание изпращат религиозни опоненти, както и членове на „революционни“ групи и тайни организации, включително болшевики. Въпреки че не са административни заточеници – те са съдени и осъдени – най-прочутите от „принудителните заселници“ в Сибир през XIX в. също са политически затворници: това са декабристите – група знатни аристократи, организирали вял бунт срещу цар Николай I през 1825 г. С отмъстителност, по онова време шокирала цяла Европа, царят осъжда петима от тях на смърт. На останалите отнема титлите и ги изпраща, оковани във вериги, в Сибир, където към неколцина от тях се присъединяват изключително смелите им съпруги. Малцина живеят достатъчно дълго, за да бъдат помилвани от наследника на Николай, Александър II, трийсет години по-късно и да се върнат у дома в Санкт Петербург, вече като уморени старци.27 Фьодор Достоевски, осъден през 1849 г. на четиригодишна каторга, е друг добре известен политически затворник. След като се завръща от изгнанието си в Сибир, той пише „Записки от мъртвия дом“ – най-четеното и до днес повествование за живота в царската система от затвори.