Тел кима.
— А в мозъка си той не заеква. Мисля, че със сигурност знае. Никога няма да каже Тел, но мисля, че знае.
Лицето започна отново да се променя и сега чертите, които изплуваха от тази първоначална мъгла бяха мрачни и изящни, сякаш изрязани с длето. Чертите на Пол Джанингс.
— Не — прошепна Тел.
— Той направи удар — повече от тридесет бона — каза мъртвецът с лицето на Пол. — По такъв начин плати за лечението си… остана му и достатъчно за всички пороци, от които не се отказа.
Изведнъж фигурата на тоалетната седалка започна да избледнява и да изчезва. След миг тя се стопи. Тел погледна към пода и видя че и мухите бяха изчезнали.
Нямаше нужда повече да ходи до тоалетната. Върна се в апаратната, каза на Пол Джанингс, че е едно скапано копеле, като остана достатъчно дълго, за да се наслади на изражението на пълно изумление на лицето на Пол, след това излезе от стаята. Щеше да има други ангажименти за работа — бе достатъчно добър в това, което правеше. Самият факт, че го узна, бе истинско откритие. Не първото за деня, но определено най-доброто.
Когато се върна в апартамента си, той прекоси дневната и отиде в тоалетната. Необходимостта да се облекчи се бе завърнала — всъщност бе станала доста настоятелна — но в това нямаше нищо лошо, това бе част от живота.
„Редовният човек е щастлив човек“ — каза той на белите плочки на стената. Обърна се, сграбчи последния брой на „Ролинг Стоун“, от тоалетното казанче, отвори го на колонката за обяви и съобщения и започна да ги чете.