Нищо не се виждаше. Ъгълът бе лош.
Тогава не обръщай внимание! Зарежи всичко! Вземай си оная работа и се спасявай оттук!
Той се отправи бавно до един от писоарите и си разкопча панталона. Мина доста време, преди да започне да пикае.
На излизане отново спря, с наведена глава като Нипър, кучето от старите етикети на плочите на РСА Виктор „Гласът на неговия господар“ и след това се огледа. Бавно се отправи зад ъгъла, и спря веднага, щом вратата на първата кабинка застана в полезрението му. Мръсните бели гуменки бяха още там. Зданието, което бе известно някога като Музикален град бе сега почти изцяло празно, толкова празно, колкото може да бъде в събота сутрин, но гуменките бяха все още там.
Очите на Тел се спряха върху една муха извън кабинната. Той наблюдаваше с пусти очи, с някаква странна жажда, как тя запълзя под вратата на кабинката и кацна върху мръсния връх на една от гуменките. След това мухата спря и просто падна. Тя се довлече в нарастващата купчинка от трупове на насекоми около гуменките и умря. Тел видя без да се изненада (изобщо не се учуди), че сред мухите имаше два малки паяка и една голяма хлебарка, която лежеше на гърба си, като обърната с краката нагоре костенурка.
Тел напусна мъжката тоалетна с големи леки крачки и завръщането обратно към студиото бе особено изненадващо, имаше чувството, че не той върви, а сградата покрай него тече около него, като планински поток около скала.
Когато се върна, ще кажа на Пол, че не се чувствам добре и ще помоля да ме освободи до края на деня, помисли си той, но не посмя. Пол бе в капризно, непостоянно и неприятно настроение през цялата сутрин и Тел знаеше, че той бе част (ако не и изцяло) причината за това. Би ли могъл Пол да го уволни от злоба? Само преди седмица щеше да се изсмее на подобна мисъл. Но преди седмица той все още вярваше на това, което се бе научил да вярва, докато възмъжаваше — че приятелите са истински, а призраците само ни се привиждат. Сега бе започнал да се чуди, дали все пак не е объркал някак тези два постулата.
— Блудният син се върна — каза Джанингс, без да се обърне, когато Тел отвори втората от двете врати на студиото — тази, която използваха по време на звукозапис — „Внимавай, че сме в ефир“. — Вече си мислех, че си умрял там, Джони.
— Не — каза Тел. — Не аз.
Това си бе призрак и Тел разбра чий е този призрак един ден преди звукозаписът на Долтри и ангажиментът му към Пол Джанингс да свърши, но преди това се случиха и много други неща. Само че те всичките бяха част от едно цяло, нещо като километрични знаци, като тези на бариерите за събиране на такси в Пенсилвания, които съобщаваха за стабилния прогрес на Тел към нервна криза. Той знаеше, че върви към нея, но не можеше да се предпази. Сякаш не той шофираше по дадения път, а го возеше някой.
Първоначално неговите действия изглеждаха ясни и прости: да избегне специално тази тоалетна и да избягва всякакви мисли и въпроси за гуменките. Просто забрави този сюжет. Можеш да го замъглиш.
Само че той не бе в състояние. Образът на гуменките връхлиташе върху него в най-странни моменти и го нападаше най-неочаквано, като стара болка. Например той си седи вкъщи, гледа CNN или някаква глупава дискусия по телевизията и изведнъж се усеща, че мисли за мухите или как чистачът, който сменя тоалетната хартия очевидно е сляп и след това поглежда часовника и вижда, че е минал цял час. А може би и повече.
Известно време той бе почти убеден, че това е някакъв вид злобна шега. Разбира се, Пол бе замесен в нея и може би оня дебелак от Джейнъс Мюзик. Тел ги бе видял да разговарят доста често, а между впрочем един път те го погледнаха и се засмяха. Администраторът също със сигурност бе замесен в тази история, този тип с неизменните цигари Кемъл и мъртвите, скептични очи. Не и Джорджи. Джорджи не можеше да запази тайната, даже ако Пол го тероризира достатъчно, за да го склони да участва. В течение на ден или два Тел даже размишляваше върху възможността самият Роджър Долтри да се е включил в играта, като на свой ред е носил неправилно завързаните бели гуменки.
Макар да съзнаваше, че това са параноични фантазии, това ни най-малко не му помогна да разсее мислите си. Той им се молеше да го оставят на мира, настояваше, че няма заговор, ръководен от Джанингс, чиято цел е да го прекарат, и съзнанието му щеше да каже „Да, добре, всичко това ми звучи абсолютно разумно“ и пет часа по-късно — или може би само двадесет минути по-късно, щеше да си представи как цялата тайфа седи в Дезмънд’с — ресторант, специализиран в стекове две улици по-надолу: Пол, администраторът, който пуши цигара след цигара и обожава хеви-метъла, хеви-ледър групи, може би даже кокалестия тип от Снапи Кардс, всичките те ядат коктейли със скариди и си пият питиетата. И разбира се, се смеят. Смеят се на него, докато мръсните бели гуменки, които те обуват поред лежат под масата в смачкана кафява чанта.