Нямаше представа, колко време е останал така, докато изведнъж вратата се отвори рязко зад него, като го удари болезнено в гърба. Бе Пол Джанингс.
— Извинявай, Джони — каза той. — Нямах представа, че идваш тук да медитираш.
Премина покрай Тел, без да изчака отговор (нямаше и да получи такъв, си помисли по-късно Тел, езикът му беше замръзнал на върха на небцето и разкопча ципа си, като направи това, защото си помисли, че Пол щеше да изпита страхотно удоволствие, ако той се обърнеше и бързо излезеше от тоалетната). Някога — не толкова отдавна, той считаше Пол за приятел — може би за единствения си приятел, поне в Ню Йорк. Времената определено се бяха променили.
Тел застана пред писоара за около десетина секунди, след това натисна сифона. Отправи се към вратата, после спря. Обърна се назад, направи две леки крачки, като внимаваше да стъпва на върха на пръстите си, наведе се и погледна под вратата на първата кабинка. Гуменките бяха все още там, сега заобиколени от купчини мъртви мухи. Там бяха и мокасините марка „Гучи“ на Пол Джанингс. Това което Тел виждаше, бе като двойно експониран кадър или както шарлатанските ефекти с призраци от стара телевизионна програма. Първоначално той сякаш виждаше мокасините на Пол през гуменките, след това сякаш гуменките се втвърдяваха и той ги виждаше през мокасините, сякаш Пол бе призракът. С едно изключение, даже когато виждаше през тях, мокасините на Пол правеха малки стъпки и движения, докато гуменките оставаха както винаги неподвижни.
Тел излезе. За пръв път от две седмици се чувстваше спокоен.
На следващия ден той направи това, което вероятно трябваше да направи още в самото начало: заведе Джорджи Ронклър на обяд и го попита дали някога е чувал странни истории или слухове за сградата, която някога бе наричана Мюзик сити. Защо не се бе сетил за това по-рано, си остана загадка. Той знаеше, че това, което се бе случило вчера по някакъв начин бе прояснило съзнанието, като плесница или шепа студена вода в лицето. Може би Джорджи не знаеше нищо, но имаше вероятност да знае, той бе работил с Пол най-малкото седем години и повечето от тази работа бе извършена в Мюзик Сити.
— А, призрака ли имаш предвид? — попита Джорджи и се засмя. Бяха в Картин’с — ресторант за бързо хранене на шесто Авеню и мястото бе, както обикновено по обяд, претъпкано с хора. Джорджи захапа своя сандвич с печено телешко, подъвка го, преглътна и отпи от шейка през двете сламки, пъхнати в бутилката. — Кой ти разказа за всичко това, Джони?
— Май че един от чистачите — каза Тел. Гласът му бе вършено равен.
— Сигурен ли си, че не си го виждал? — попита Джорджи и намигна. — Това бе най-многото, което дългогодишният асистент на Пол да си позволи да подразни някой друг.
— Не. — Всъщност си бе така. Бе видял само гуменките. И няколко, мъртви буболечки.
— Да, сега цялата работа е малко позабравена, но известно време това бе темата, която всички обсъждаха — как този тип обитава това място. Бил се разположил ей там на третия етаж, в кенефа. — Джордж повдигна треперещи ръце, хвана се за бузите си с прасковен мъх, изтананика мелодията от „Зоната на здрача“ и се опита да придаде застрашителен вид на изражението си. Но не бе в състояние да постигне желания ефект.
— Да — каза Тел. — Точно това и чух. Но чистачът не искаше или не знаеше повече. Просто ми се изсмя и отмина.
— Това се е случило, преди да започна да работя с Пол. Именно Пол ми разказа за тази работа.
— Той самият никога ли не е виждал призрака? — попита Тел, предварително знаейки отговора. Вчера Пол седеше върху него. Сереше на него, ако трябва да бъдем съвършено точни.
— Не, обикновено той се надсмиваше над цялата тази работа. — Джорджи остави сандвича си. — Знаеш го какъв може да бъде понякога. Просто малко вул-вулгарен. — Ако трябваше да каже нещо, дори и съвсем леко негативно за някого, Джорджи започваше леко да заеква.
— Зная. Но Пол не ме интересува в този случай, кой е бил призракът? Какво му се е случило?
— О, това беше някакъв незначителен пласьор на наркотици — каза Джорджи. — Това стана през 1972 или 73, предполагам, когато Пол току-що бе започнал — самият той беше само асистент звукооформител тогава. Точно преди кризата.
Тел кимна. От 1975 до 1980, индустрията, свързана с рокендрола бе попаднала в абсолютно безветрие по безнадеждни ширини. Хлапетата харчеха парите си за видеоигри вместо за плочи. Може би за петдесети път от 1955 година, капацитетите обявиха смъртта на рокендрола. Но както и в други ситуации, слуховете за смъртта на рокендрола се оказаха леко преувеличени. Видеоигрите минаха и заминаха, появи се MTV, нова вълна от звезди пристигна от Англия, Брус Спрингстийн пусна албума си Роден в САЩ, рапът и хип-хопът завъртяха и оборота, и много, много глави.