„Момчета! Ние видиме, че сърбите не се относят с вас братски и искат да ви направят свои мекерета, искат да убият във вас патриотическият дух, искат да ви оскърбят и да ви употребяват като своя машина. Освен това, ние сме определили да ви се дават всеки месец по три жълтици, да ви облекат в чохени дрехи и да ви хранят с месо, а ние чуеме, че ни едно от тия условия се не изпълнява, и затова вие най-добре ще да направите, ако се върнете в Румъния и да съставиме тука истинска българска легия, която да се управлява самостоятелно. Ние сме проводили на сръбското правителство твърде много пари, но ако се върнете назад, то ще да поискаме да ни се върнат тия пари и тогава вие ще да живеете като господ дал. Всички вие сте или търговци, или търговски синове и научили сте се да живеете малко по-добре, а не както живеят сръбските солдати… Върнете се в Румъния и да работиме за нашето мило отечество.“
— Това писмо не е мое, нито пък аз зная кой го е написал — казал Ничо. — Какво ще да правя сега с вази? Хайде, аз ще ви дам по една жълтица за ядене, дорде си намерите места, и да се захванете на работа. Ха, вървете си сега.
Младите българи дошли до голямо отчаяние и не знаели що да правят, а хаджи Ничовата съвест остала чиста. Да говоря за българските чети, които преминаха под предводителството на Тотя, на Панайота и най-после на Хаджи Димитра, е напразно, ще кажа само, че всичките тия чети бяха въоръжени на сиромашки мангъри, че хаджи Ничо и неговото министерство, не само че с нищо не помогнаха на своите братия, които отидоха да умрат за своето отечество, но т и я сами бяха причина да погине Хаджи Димитровото дело, а така също и сам Хаджи Димитър. Хаджи Ничо, от когото се криеха българските юнаци, узнал, че Хаджи Димитър иска да премине в България със своята малка четица, и обадил на руския консул; руският консул обадил на французкият, а французкият на Митхад паша, и Хаджи Димитър пострадал от своите рождени братия. Който не вярва на моите думи, то нека прочете „червената книга“ от 1868 година.
Един твърде умен човек казал: „Дайте ми умни и образовани хора, а не маслинари и сапунджии, ако искате да направиме работа. Маслинарите нямат нито патриотизъм, нито съвест, нито усещане за свобода; тия приличат на чувал с жълтици; турете в чувалът 10 хиляди жълтици и чувалът ще да чини 10 хиляди жълтици, турете 5 и той ще да чини пет, турете една и той ще да чини една, извадете и едната жълтица и чувалът ще да си остане чувал.“ На това умно изречение аз ще да притуря тия думи: „Вземете от хаджи Нича народните пари, които е той награбил с всякакви несправедливости, и хаджи Ничо ще остане само хаджи Ничо, вземете му и ония пари, които е той спечелил като търговец и шереетин, т.е. които е изпокрал от сиромасите, то ще да остане само една кожа с лой, която не ще да бъде потребна за нищо друго, освен за плашило на децата и за гнусота на честните хора“. В европейские господарства хайдуците и издайниците се затварят и бесят, а хаджи Ничо все печели и печели!
XIII.
Да разказвам за ситните източници, из които хаджи Ничо е събирал своите доходи, е напразно; ще кажа само, че той из всяко едно обществено дело е извличал полза. Направил той черкова и пожертвувал за направата й 300 жълтици, но натоварил я с такива проценти, щото храмът божи никога не ще може да се отплати от своят тутор и приложник; направил училище, благодетелно общество, читалище и типография на акции, от които се надеял да пожъне безгрешен плод, но кагото видял, че доходите от тия заведения са малки, то ги унищожил и капиталът им струпал в касата си. Но хаджи Ничо е самолюбив човек и желае да се прослави и да се покаже пред светът, че той всичко прави за своят народ и отечество, и затова той не развалял съвсем гореказаните учреждения, но употребял ги за своя полза, като своя собственост. Учениците из училището били обязани да роботят на своите благодетели и всеки из Ничовата компания имал пълно право да ги праща на пияцата да му купуват месо, лук, праса и пр., учителят бил обязан да пее в черковата и да събира Ничовите търговски вересии; „Благодетелна дружина“ помагала само на готвачките, на перачките и на слугите, които извършвали Ничовите дела, а така също и делата на неговата компания. Когато някой нещастен българин дохождал при Нича и молил го да му помогне из сумите на „Благодетелната дружина“, то Ничо го питал:
— Ти от кои си българи: из България или из Влашко?
— Аз, кир Ничо, съм из България — говорил българинът. — Турците ме хванаха преди няколко години, пратиха ме в Диарбекир и там ме продържаха пет години. Здравето си аз изгубих, кир Ничо! Болен съм, кир Ничо!…Аз дойдох тука да се полекувам.